Имаше нещо особено в държанието му. Някаква напрегнатост. В мига, в който спрях очите си върху него, си помислих «Я да видим какво ли търси този?»
Нямам нищо против хората, които обичат истината. Освен факта, че те обикновено са лоша, мрачна компания. Харесвам ги, докато не започнат да разказват приказки за честността. Да си призная, това ме дразни. Докато не ме закачат и ме оставят на мира, никога няма да ги обидя или нараня.
Проблемът ми не е свързан с търсачите на истината, а със самата истина. Каква помощ, каква утеха има в истината в сравнение с приказката? Какво й е хубавото на истината посред нощ, в тъмнината, когато вятърът вие в комина? Когато светлината рисува страховити сенки върху стените на спалнята и дъждът чука по прозорците с дългите си нокти? Никаква. Когато студът и страхът те вцепеняват в леглото, не очаквай безплътната истина да дойде и да ти помогне. Онова, от което се нуждаеш, е закръгленият, мекичък комфорт на хубавата приказка, на историята. Успокояващата, приспиваща, безопасна прегръдка на лъжата.
Някои писатели не обичат да дават интервюта, разбира се. Дори се кръстят само като чуят за тях. «Аман от тъпите вечни въпроси!», оплакват се те. Добре де, какво очакват? Репортерите са наемници. Ние, писателите, сме истинското нещо. Това, че те винаги задават едни и същи въпроси, не означава, че ние трябва да даваме едни и същи отговори, нали? Искам да кажа, че си вадим хляба, като гримираме нещата. Така че аз давам по дузина интервюта на година. През живота си съм дала стотици. Защото никога не съм вярвала, че геният трябва да живее заключен и скрит от погледите на хората. Моят гений не е чак толкова крехко нещо, че да се страхува от мръсните пръсти на вестникарите.
В началото те се опитваха да ме хванат натясно, да ме сгащят. Правеха предварителни проучвания, идваха с някакво малко парченце от истината, скрито в джоба си, изваждаха го в подходящия момент и се надяваха да ме стреснат, така че да им разкрия повече. Трябваше да бъда много внимателна. Да ги примамя в посоката, в която аз исках да тръгнат, да използвам въдицата си, за да ги хвана внимателно и без да се усетят, да ги поведа към някоя история, по-хубава от онази, върху която са се спрели. Това беше деликатна работа. Очите засилваха, започваха да светят, ръцете им, сграбчили малкото късче истина, се отпускаха, хватката им отслабваше, докато парченцето паднеше от ръката им и се загубеше. Тази тактика винаги успяваше. Една красива измислица винаги е по-ослепителна от счупеното парченце истина.
После, след като станах известна, интервюирането на Вида Уинтър се превърна в нещо като обред за журналистите. Те вече знаеха приблизително какво да очакват, дали ще бъдат разочаровани и ще си отидат без история. Преминаваха бързо през обичайните въпроси (Откъде получавате вдъхновение? Героите ви върху живи първообрази ли са изградени? Колко от главния герой или героиня сте самата вие?) И колкото по-къси бяха отговорите ми, толкова повече ги харесваха. (Вдъхновението е в главата ми. Не. Никак даже.) След това идеше ред на късчето, което очакваха, нещото, за което наистина бяха дошли. На лицата им се появяваше един замечтан израз на очакване. Те бяха като деца преди лягане. «А вие, мис Уинтър? — казваха. — Разкажете ни за вас.»
И аз им разказвах. Обикновено няколко прости, кратки измислици. Само няколко нишки, вплетени заедно в красива шарка — един запомнящ се мотив тук, няколко щрихи там. Просто трошици от дъното на моята парцалива, вехтошарска торба. Там откъдето идваха, имаше още стотици. Откъси от романи и разкази, незавършени планове, мъртвородени образи, живописни места, които така и не бях използвала. Остатъци и дреболии, които изпадаха при редакцията. След това е просто въпрос на събиране на краищата, зашиване на ръбовете и готово. Още една нова биография.
Те си отиваха щастливи, стиснали бележниците в лапичките си като деца, понесли сладкиши в края на рожден ден. Това щеше да бъде нещо, което да разказват на внуците си след години: «Един ден се срещнах с Вида Уинтър и тя ми разказа една история.»
Както и да е, та това момче от «Банбъри Хералд» ми каза:
— Мис Уинтър, кажете ми истината.
Е, що за молба беше това? Срещала съм се с хора, които измисляха и скрояваха всякакви хитрини и трикове, за да ме подмамят да им разкажа истината. Познавам този род хитреци и мога да ги подуша от една миля разстояние. Но това? Какво беше това? Смешна работа. Искам да кажа, какво очакваше той от мен?
Добър въпрос. Какво очакваше той? Очите му блестяха от вътрешна треска. Гледаше ме прекалено отблизо. Изучаващо. Проникващо. Това момче търсеше нещо специално, бях сигурна в това. Челото му беше мокро от пот. Вероятно беше болен. Кажете ми истината, бе казал младежът.