Сега, ако вярвах на писмото, Вида Уинтър сама искаше да ми разкаже своята история. Това само по себе си бе достатъчно любопитно, но още по-любопитна бе следващата ми мисъл: защо точно на мен?
Историята на Маргарет
Станах от стълбите и пристъпих в тъмнината на книжарницата. Нямах нужда от светлина, за да намеря пътя си. Познавах магазина така, както всеки човек познава местата от детството си. Миризмата на кожа и стара хартия ми подейства успокояващо. Прокарах пръсти по гърбовете на книгите като пианист по клавишите. Всяка книга имаше своя индивидуален глас: зърнестият гръб от лен бе на „История на картографията“ от Даниел; напуканата кожа бе на протоколите от заседанията на Картографското дружество в Санкт Петербург на Лакунин — една много изтъркана папка, която съдържаше неговите карти, нарисувани и оцветени на ръка. Можете да завържете очите ми и да ме поставите, където и да е, на един от трите етажа на този магазин, и аз ще ви кажа, благодарение на книгите под пръстите ми, къде точно се намирам.
В антикварната книжарница на Лий виждаме много малко клиенти, броят им не надвишава повече от половин дузина на ден. През септември, когато студентите идват да си купят книги за новата учебна година, има леко вълнение и повишена активност, и още веднъж през май, когато ги връщат обратно след изпитите. Баща ми нарича тези книги прелетни. През останалото време от годината има дни, когато в магазина не стъпва нито един клиент. Всяко лято ни докарва странния турист, който, отклонявайки се от отъпкания маршрут, е подтикнат от любопитството да излезе от обсега на слънцето и да влезе в книжарницата, където спира за секунда и мига, докато нагоди очите си към сумрака. В зависимост от това, колко е изморен от яденето на сладолед и наблюдаването на плоскодънните лодки по реката, той може да остане за малко на сянка и спокойствие, а може и да не остане. Обикновено посетителите на книжарницата са хора, дошли специално, защото са чули за нас от приятеля на техен приятел, или защото са се оказали близо до Кеймбридж. Когато влизат в магазина, върху лицата им е изписано очакване и нерядко извинение, че са ни попречили. Те са мили хора, толкова тихи и приятелски настроени, колкото самите книги. Но най-често тук сме само татко, аз и книгите.
Как тогава тези хора свързват двата края? — сигурно ще се запитате, след като имаме толкова малко клиенти. Но вие виждате само книжарницата, която е, така да се каже, странично занимание. Истинският бизнес е другаде. Ние изкарваме прехраната си чрез около дузина трансакции на година. Ето каква е схемата: Татко познава всички големи световни колекционери, както и най-значителните колекции в света. Ако го видите на някой търг или панаир на книгите, на които той ходи редовно, ще забележите колко често е заобиколен от спокойно говорещи, прилично облечени хора, които го дърпат настрани за разговор насаме. Техните очи обаче са всичко друго, но не и спокойни. Дали знае за… питат го те, или дали не е чул, че… И се споменава името на някоя книга. Татко отговаря неясно, уклончиво. Няма смисъл да поражда надежда, която обикновено не води доникъде. Но от друга страна, ако е чул нещо… А ако все още не е, той записва адреса на човека в малкия си зелен бележник. След това за известно време не се случва нищо. След време — няколко месеца по-късно, никой не знае колко — на някой друг търг или панаир, виждайки се с друг човек, той ще подпита много внимателно дали… и отново се споменава името на книгата. Много често всичко свършва дотук. Но понякога след разговорите може да започне размяна на писма. Татко прекарва много време в писане на писма. На френски, немски, италиански и понякога дори на латински. Девет пъти от десет отговорът е учтив отказ, състоящ се от два реда. Но понякога — около половин дузина пъти в годината — отговорът е прелюдия към едно пътешествие. Пътешествие, през което татко взема една книга оттук и я доставя там. Той рядко отсъства повече от четиридесет и осем часа. Шест пъти в годината. Това е нашият поминък.
Самата книжарница не носи никакви пари. Тя е място за писане и получаване на писма. Място, в което да се изчака следващият международен панаир на книгата. Според нашия банкер тя е една индулгенция, глезотия, нещо, което успехът на татко му позволява да направи. Всъщност в реалността — реалността на баща ми и моята; не претендирам, че реалността за всички е еднаква — та значи в реалността книжарницата е истинското сърце на работата. Тя е хранилище на книги, безопасно и сигурно място за всички томове, написани някога с толкова любов, които днес очевидно никой не желае.