Гредите бяха паднали, някои само в единия си край, така че пресичаха пространството диагонално и стигаха до купчините от зидария, дървения и други невъзможни за определяне материали, които пълнеха стаята до нивото на прозореца. Стари гнезда на птици бяха закрепени под всякакви ъгли и във всякакви кътчета. Сигурно птиците бяха донесли семената; снегът и дъждът им бяха помогнали и под благотворното влияние на слънчевата светлина те кой знае как бяха избуяли в тази развалина. Растенията бяха навсякъде: видях кафявите зимни стъбла на будлеята15, по-старите растения се протягаха нагоре, за да стигнат до светлината.
Бръшлянът се катереше по стените като шарка на тапет. Аз проточих врат и погледнах нагоре — беше като в тъмен тунел. Четирите високи стени все още бяха цели и непокътнати, но вместо таван имаше само четири дебели греди, разположени несиметрично, зад тях много празно пространство преди други няколко греди, и така отново и отново. В края на тунела имаше светлина. Небето.
Нито призрак, нито дух би оцелял тук.
Беше почти невъзможно да си представя, че някога е имало драперии, дамаски, мебели, картини. Че полилеи са осветявали онова, което днес бе осветено от небето. Каква е била тази стая — гостна, музикална зала, трапезария?
Огледах купищата боклуци, натрупани в стаята. В бъркотията на непознаваемите неща, които някога са били дом, нещо привлече вниманието ми. Отначало го взех за полупаднала греда, но не бе достатъчно дебела. И сякаш бе прикрепена към стената. Имаше и още едно. И още едно. На регулярни интервали тези дълги дървета сякаш имаха връзки, както ако други парчета дърво някога са били прикрепени към тях под прав ъгъл. Всъщност в ъгъла имаше едно от тях, там, където другите секции все още съществуваха.
Изведнъж в съзнанието ми просветна.
Тези греди бяха лавици. Тази джунгла от природа и разрушена архитектура беше библиотека.
В един миг се покатерих през прозореца без стъкла.
Внимателно си проправих път, опитвайки пода при всяка своя стъпка. Вгледах се в ъглите и в тъмните пукнатини, но там нямаше книги. Нищо от онова, което бях очаквала — те никога не биха оцелели при тези обстоятелства. Но не можех да си наложа да спра търсенето.
За няколко минути се концентрирах върху правенето на снимки. Снимах ослепелите прозоречни дупки без стъкла, снимах дървените талпи, които са били използвани, за да държат книгите, снимах тежката дъбова врата в нейната масивна рамка.
Опитвайки се да направя най-хубавата снимка на огромната каменна камина, се извих от кръста, леко накланяйки се встрани, и тогава спрях. Преглътнах, отбелязвайки слабото ускоряване на пулса си. Чух ли нещо? Или почувствах? Нима нещо се движеше дълбоко под натрупаните в краката ми отломъци? Не. Нямаше нищо. Въобразявах си глупости. Продължих да избирам внимателно пътя си до края на стаята, където имаше дупка в зидарията, достатъчно голяма, за да мога да престъпя през нея.
Попаднах в главния коридор. В единия му край бе солидната двойна врата, която бях видяла отвън. Стълбището, направено от камък, бе устояло на пожара. То представляваше широка, вита лента, водеща нагоре, парапетът и балюстрадите, на която сега бяха обвити в бръшлян. Здравите солидни линии на неговата архитектура бяха изключително чисти: то представляваше една грациозна крива, която в основата си се разширяваше в подобна на раковина спирала. Един модерен апостроф с главата надолу.
Стълбището водеше към галерия, която някога сигурно е заемала цялата ширина на входното пространство. Другата стена беше почти цяла. Следи от перила покрай галерията и после коридор. Един таван, целият опушен, но цял под, дори врати. Това бе първата част от къщата, която не бе напълно унищожена. Изглеждаше като място, където можеш да живееш.
Направих няколко бързи снимки и тогава, опитвайки и проверявайки всяка нова дъска под краката си, преди да стъпя върху нея с цялата си тежест, се придвижих предпазливо по коридора.
Първата врата се отвори към истинска пропаст, клони и синьо небе. Никакви стени, таван, под, нищо. Просто чист, свеж въздух.
Дръпнах вратата, за да я затворя, и продължих по коридора, решена да не се страхувам от опасностите, които криеше мястото. Внимателно пристъпвайки, стигнах до втората врата. Завъртях дръжката й и я оставих да се отвори.
Там имаше някакво движение!
Сестра ми?
Почти направих крачка към нея.
Почти. Тогава осъзнах. Беше огледало. Сенчесто и мътно от мръсотия, замазано от тъмни петна, то приличаше на мастило.