Накрая докторът проговори.
— Не знам медицинско състояние със симптомите, които описахте. Обаче това може да се дължи на моето незнание — той изчака да чуе протеста й, тя обаче не каза нищо. — Хм. Би било разумно като начало да направя изследвания на детето, за да установя общото й здравословно състояние, както умствено така и физическо.
— Точно това мислех и аз — отвърна Хестър. — А сега… — тя бръкна в джоба си — ето бележките ми. Заповядайте. Ще намерите пълно описание на всеки случай, на който съм била свидетел, както и някои предварителни анализи. Може би след прегледа ще останете за половин час, за да споделите с мен първите си наблюдения. Тогава ще решим каква да бъде следващата ни стъпка.
Той я изгледа с известно учудване. Тя бе излязла от ролята си на гувернантка и се държеше така, сякаш бе негов колега и експерт!
Хестър долови грешката си.
Тя се поколеба. Можеше ли да отстъпи? Дали вече не бе прекалено късно? Тя взе решението си. Като кажеш „а“ трябва да кажеш и „б“.
— Това не е дванадесетоъгълник — рече му срамежливо тя. — Това е тетраедър16.
Докторът стана от пейката и пристъпи към геометричната форма. Едно, две, три, четири. Устните му се мърдаха, докато броеше.
Сърцето ми спря. Ами ако заобиколеше фигурата, пресмятайки равнините и ъглите? Направо щеше да се спъне в мен!
Но той стигна до шест и спря. Знаеше, че тя е права.
После настъпи един кратък любопитен момент, в който те се гледаха. Неговото лице изразяваше несигурност. Каква беше тази жена? Откъде бе този авторитет, с който му говореше? Тя бе просто една трътлеста, с лице като картоф, провинциална гувернантка. Ами да, точно такава беше!
Хестър мълчаливо го изгледа в отговор, парализирана от неувереността, изписана върху лицето му.
Светът сякаш се измести леко от оста си и те изглеждаха невъобразимо далеч.
— Говорехме за прегледа? — започна Хестър.
— Сряда следобед удобно ли е? — предложи докторът.
— Добре. Сряда следобед.
И светът отново се върна в нормалното си положение.
Двамата тръгнаха към къщата, а при завоя на алеята докторът се сбогува с Хестър и си тръгна.
Зад тисовото дърво малката шпионка си гризеше ноктите и си задаваше въпроси.
Петте ноти
Умората подлютяваше очите ми, мозъкът ми бе изтънял като хартия. Бях работила целия ден и половината нощ и сега се страхувах да заспя.
Мозъкът ли ми правеше номера? Стори ми се, че чух мелодия. Добре де, част от мелодия. Само последните ноти. Отворих прозореца, със сигурност откъм градината идеше звук.
Аз мога да разбирам думите. Дайте ми скъсано или повредено парче от текст и мога да определя какво е било написано. Но музиката не е моят език. Дали тези пет ноти бяха началото на приспивна песен? Или умиращият финал на оплакваща мелодия? Не бях в състояние да кажа. Без начало и край, които да ги оградят в рамка, без мелодия, която да ги съедини, каквото и да бе онова, което ги държеше заедно, то изглеждаше опасно несигурно. Всеки път, когато се извисеше първата нота, сякаш следваше момент на несигурно очакване. Дали нейната съседка все още беше там, или вече бе отплувала, изгубена завинаги в безкрая, издухана, отнесена от вихъра? Същото ставаше с третата и четвъртата. А при петата нота нямаше никаква решителност, само чувството, че рано или късно крехките връзки, които свързваха тази случайна подредба, щяха да се разпаднат така, както се бе разпаднала останалата част от мелодията и дори този последен празен фрагмент ще си отиде завинаги, подхвърлян и подмятан от вятъра като последното листо на зимно дърво.
Упорито неми винаги когато моето съзнание ги викаше, нотите идваха при мен незнайно откъде, когато въобще не мислех за тях. Когато вечер бях затънала в работата си, неочаквано осъзнавах, че от известно време те се повтарят в съзнанието ми. Понякога дори в леглото, носена от течението между съня и будното състояние, можех да ги чуя от разстояние, пеещи своята неопределена, неразличима, нищо не означаваща песен.
Но сега наистина ги чух. Първо една-едничка нота; съседката й бе погълната от дъжда, който тропаше по прозореца. Няма нищо, си казах и се приготвих да се върна в съня си. И тогава, в приспивния ромон на дъжда, над песента на водата се извисиха още три ноти.
Нощта беше много тъмна, дъждът се лееше и ударите му върху прозорците изпълняваха партията на ударната, ритъм на секция. Меките редки писъци бяха от свежия дъжд върху моравата. Капещият звук беше от водата, която се стичаше по капчуците. Чук-чук-чук. Водата падаше от листата на земята. И на фона на всичко това, зад него, под него, между него, ако не бях луда и не сънувах, се чуваха петте ноти. Ла-ла-ла-ла-ла.