След час Аделин влетя като ураган в стаята, очите й бяха присвити от ярост. Емелин нямаше как да се защити. Аделин се покатери върху масата и изпаднала в истерия от ярост, се нахвърли върху сестра си.
Емелин дори не извика, не заплака. Не издаде нито звук.
Когато яростта на Аделин се стопи, тя постоя няколко минути, наблюдавайки сестра си. Зеленото сукно бе опръскано с кръв. Картите бяха пръснати навсякъде. Емелин лежеше свита на топка, раменете й се повдигаха и спадаха с дишането й.
Аделин се обърна и излезе.
Сестра й остана там, където си беше — върху масата, докато часове по-късно Джон я намери. Той я занесе при Мисус, тя изми кръвта от косата й, сложи компрес на окото й и проми раните й с екстракт от уичхейзъл18.
— Това нямаше да се случи, когато Хестър беше тук — рече тя. — Бих искала да знам кога ще се върне.
— Няма да се върне — сопна й се Джон, опитвайки се да сдържи раздразнението си. Не му харесваше да гледа детето в това състояние.
— Но не разбирам как може да си тръгне така? Без да каже нито дума. Какво може да се е случило? Нещо спешно, предполагам. Нещо със семейството й…
Джон поклати глава. Беше чувал вече дузина пъти от Мисус, че Хестър щяла да се върне. Цялото село знаеше, че няма. Прислужницата на доктор Модели беше чула всичко. Тя твърдеше, че била видяла много повече, така че нямаше възрастен човек в селото, който да не знаеше факта, че плоската гувернантка бе завъртяла главата на доктора.
Беше неизбежно един ден клюките за „поведението“ на Хестър (това бе думата за лошо поведение в селото) да не стигнат до ушите на Мисус. Първоначално тя бе скандализирана. Отказваше да приеме мисълта, че Хестър — нейната Хестър би могла да извърши подобно нещо. Но когато сърдито съобщи на Джон какво й бяха казали, той просто го потвърди. Нали същия ден лично беше ходил в къщата на доктора, напомни й той, за да прибере детето. Беше чул всичко от устата на прислужницата. И освен това защо Хестър щеше да си тръгне така неочаквано, без предупреждение, ако наистина не се бе случило нещо необикновено?
— Заради семейството си — продължи да настоява Мисус. — Сигурно нещо неочаквано…
— Къде е писмото тогава? Ако има намерение да се върне, сигурно щеше да ни пише! Щеше да обясни. Получила ли си писмо?
Мисус поклати глава.
— Значи — завърши Джон, неспособен да скрие задоволството в гласа си — тя е направила нещо, което не е трябвало, и няма да се върне. Отишла си е завинаги. Запомни го от мен.
Мисус продължи да го обмисля отново и отново. Не знаеше на какво да вярва. Светът беше станал едно много объркано място.
Заминал!
Единствен Чарли не бе засегнат от заминаването на Хестър. Имаше промени, разбира се. Редовната храна, която при режима на Хестър се оставяше на табла пред вратата му за закуска, обяд и вечеря, се превърна в случайни сандвичи, студена пържола и домат, купа студени бъркани яйца, появяващи се през непредсказуеми интервали от време тогава, когато Мисус си спомнеше, че трябва да го нахрани.
Това не направи никакво впечатление на Чарли. Ако чувстваше глад и пред вратата му имаше ядене, той можеше да яде вчерашна пържола или сух комат хляб, но ако нямаше нищо, гладът не го тревожеше. Измъчваше го друг, много по-силен глад. Това беше същността на живота му, това беше нещо, което пристигането или заминаването на Хестър не можеха да променят.
Все пак за Чарли настъпи промяна, макар че тя нямаше нищо общо с Хестър.
От време на време в къщата пристигаше едно писмо и от време на време някой го отваряше. Няколко дни след коментара на Джон-да-диг за това, че от Хестър няма никакво писмо, Мисус мина по коридора и забеляза малка купчинка от писма, които събираха прах върху чергата под пощенската кутия. Тя ги взе и ги отвори.
Едното бе от банкера на Чарли: дали се интересувал от възможности за инвестиции?
Второто бе фактура от строителите за работата по покрива.
Дали третото не бе от Хестър?
Не. Третото писмо бе от приюта. Изабел беше умряла. Мисус загледа втренчено писмото. Мъртва? Изабел? Нима беше истина? Инфлуенца, така пишеше в писмото.
Това трябваше да се съобщи на Чарли, но Мисус се боеше от последиците. Затова реши първо да поговори с Джон и прибра писмата. По-късно обаче, когато Джон седна на мястото си на кухненската маса и тя му сложи чаша прясно сварен чай, в мозъка й не бе останала никаква следа за писмото. То бе попаднало при всички онези все по-често случващи се моменти на загуба на паметта, които не бяха записани в мозъка й и се загубваха завинаги. Въпреки това, няколко дни по-късно, минавайки по коридора с табла припечен хляб и бекон, тя механично сложи писмото върху таблата с храната, макар че в паметта й нямаше регистриран никакъв спомен за неговото съдържание.