Намерихме кръвта на Чарли. Намерихме изпражненията на Чарли, пикнята и повръщаното. Но къде беше самият Чарли?
— Няма го там — казахме й ние. — Заминал е.
Върнах се в стаята си, мислейки върху чутата история. Беше любопитна в няколко аспекта. Изчезването на Чарли, разбира се, бе интересен обрат на събитията. То ме накара да мисля за справочниците и за странното съкращение ЮСА. Но имаше и още нещо. Дали тя знаеше, че го бях забелязала? Не показах с нищо, но забелязах. Днес мис Уинтър за пръв път каза аз.
В моята стая, върху таблата със сандвичи с шунка, намерих голям кафяв плик.
Мистър Ломакс — адвокатът, бе отговорил на писмото ми по пощата. Прикрепено към неговата кратка, но любезна бележка имаше копие от договора на Хестър, който прегледах и оставих встрани, и едно писмо с препоръки от някоя си лейди Блейк в Неапол, която пишеше похвали за способностите и уменията на Хестър, и най-интересното от всичко — едно писмо за приемане на предложената работа, написано от самата тайнствена работничка.
„Скъпи доктор Модели,
Благодаря ви за предложението за работа, което така любезно ми направихте.
С удоволствие ще мога да заема поста в Ейнджълфийлд, от 19 април, както предлагате.
Проучих и разбрах, че влаковете стигат само до Банбъри. Вероятно ще ме посъветвате как мога да стигна оттам до Ейнджълфийлд. Ще пристигна на гарата в Банбъри в десет и половина.
В главните букви на Хестър имаше твърдост, наклонът се отличаваше с последователност, забелязваше се едно плавно преливане в средните извивки на буквите „г“ и „и“. Писмото не беше много дълго: достатъчно късо за икономия на мастило и хартия и достатъчно дълго за яснота. Нямаше украси. Нямаше сложни извивки, спирали, цветенца или воланчета. Красотата на правописа идваше от чувството за ред, баланс и пропорция. Това беше уверена, сигурна ръка. Това беше самата Хестър.
В десния горен ъгъл имаше адрес в Лондон.
Добре, помислих си, сега ще мога да те открия.
Написах едно писмо до генеалога19, който татко ми препоръча. То стана доста дълго: трябваше да се представя, защото той едва ли предполагаше, че господин Лий има дъщеря; трябваше да засегна леко въпроса за алманасите, за да оправдая искането си; трябваше да изброя всичко, което знаех за Хестър: Неапол, Лондон, Ейнджълфийлд. Но същината на писмото ми беше проста. Намерете я.
След Чарли
Мис Уинтър не коментира връзките ми с адвоката, макар да съм сигурна, че е била уведомена, така както съм сигурна, че документите, които поисках, никога нямаше да ми бъдат пратени без нейното знание и съгласие. Чудех се дали ще го сметне за измама или за „прескачане из историята“ — нещо, което тя не одобряваше. Но в деня, в който получих писмата от господин Ломакс и изпратих молбата си за помощ до генеалога, тя не каза нито дума. Просто продължи разказа си оттам, откъдето го бе прекъснала, сякаш тази обмяната на информацията по пощата въобще не беше се случила.
Чарли беше втората загуба. Третата, ако броим и Изабел, макар че всъщност нея я бяхме загубили още преди две години, когато я отведоха в приюта, така че нямаше смисъл да я слагаме в сметката.
Джон беше повече разстроен от изчезването на Чарли, отколкото от това на Хестър. Чарли може да беше отшелник, саможив, ексцентричен, пустинник, какъвто щете го наречете, но той беше господарят на къщата. Четири пъти в годината, след шест или седем пъти молене, той надраскваше подписа си върху лист хартия и банката отпускаше средства, за да се поддържа домакинството. А сега Чарли го нямаше. Какво щеше да стане с къщата? Откъде щяха да се вземат пари?
Джон прекара няколко ужасни дни. Той настоя да почисти помещенията на Чарли: „В противен случай всички ще се разболеем.“ И когато не можеше повече да понася миризмата, сядаше на стълбите отвън и гълташе чист въздух на големи глътки като човек, който се е спасил от удавяне. Вечер вземаше дълги горещи вани, използвайки по цял калъп сапун, и търкаше ожесточено кожата си, докато не станеше розова. Сапунисваше дори вътрешността на ноздрите си.
И готвеше. Всички бяхме забелязали как Мисус губи нишката на мисълта си, докато се опитваше да приготви яденето. Понякога зеленчуците се варяха, докато се разкашкат, друг път дъното на тигана загаряше. Къщата никога не оставаше без миризма на прегоряла храна. Един ден намерихме Джон в кухнята. Ръцете, които познавахме мръсни и вадещи картофи от земята, сега миеха зеленчуци във вода, белеха ги, тракаха с тенджерите и тиганите на печката. Ядяхме месо или риба с много зеленчуци, пиехме силен горещ чай. Мисус седеше на стола си в ъгъла на кухнята, без никакви признаци да е засегната от това, че някой бе отнел нейните задължения. След като изми съдините, падна нощта и двамата седнаха на кухненската маса да поговорят. Неговите грижи и тревоги винаги бяха едни и същи. Какво ще правят занапред? Как ще преживеят? Какво щеше да стане с всички нас?