Когато се върнах обратно в Йоркшир, не получих обяснение за заточението ми. Джудит ме поздрави с напрегната усмивка. Сивата дневна светлина се промъкваше под кожата й и се събираше в сенките под очите й. Тя бе дръпнала завесите в моята стая с няколко инча повече, откривайки по този начин по-голяма част от прозореца, но с това не ставаше по-светло.
— Гадно време — обясни Джудит и аз си помислих, че изглежда на края на силите си.
Въпреки че ме нямаше само няколко дни, имах чувството, че е минала цяла вечност. Денят приличаше повече на нощ. Притъмнялото тежко небе ни караше да се чувстваме изхвърлени от времето. Мис Уинтър се появи на една от нашите сутрешни срещи много късно. Тя също бе с пребледняло лице; не знаех дали причина за притъмнелите сенки, спотаени под очите й, е споменът за неотдавнашната болка или нещо друго.
— Предлагам по-гъвкава програма за нашите интервюта — обяви тя, когато се настани в кръга от светлина.
— Разбира се.
От моите разговори с доктора знаех за нейните лоши нощи, можех да разбера кога лекарствата, които вземаше, за да контролира болката, отслабваха или не постигаха пълен ефект. Така че се съгласихме, вместо да се появявам всяка сутрин в девет, да чакам да се почука на вратата ми.
Отначало почукването беше между девет и десет. Сетне се премести по-късно. След като докторът промени дозировката, тя започна да ме вика по-рано сутрин, но срещите ни бяха по-кратки; после стана навик да се срещаме по два или три пъти на ден, в различно време. Понякога, когато се чувстваше добре, ме викаше и говореше дълго и с подробности. Друг път ме викаше, когато я болеше. Тогава онова, което желаеше, не бе толкова моята компания, а обезболяващия ефект на самото разказване.
Краят на моите срещи в девет бе още една котва във времето, която си отиде. Слушах нейната приказка, пишех нейната приказка, сънувах нейната приказка, когато спях, а когато бях будна, приказката й бе онази, която постоянно се въртеше в мислите ми. Това бе като да живееш непрекъснато в книга. Нямах нужда дори да излизам от стаята си за хранене, тъй като можех да седя на бюрото си и да чета бележките си, докато ядях донесената от Джудит храна. Кашата означаваше, че е сутрин. Супа и салата показваха, че е обяд. Пържола и пай с бъбреци маркираха вечерта. Спомням си как размишлявах дълго над една чиния с бъркани яйца. Какво означаваха пък те? Можеше да означават всичко. Изядох няколко лъжици и бутнах чинията встрани.
В този дълъг и неразличим ход на времето има няколко инцидента, които заслужават внимание. Отбелязах си ги отделно от историята и те заслужават да бъдат споменати тук.
Ето първия.
Бях в библиотеката. Търсех Джейк Еър и намерих почти цяла лавица от нея. Това беше колекцията на фанатик: имаше евтини, съвременни копия без никаква стойност; имаше издания, които излизаха толкова рядко на пазара, че беше трудно да им се постави дори цена; имаше книги, които попадаха между тези две крайности. Онова, което търсех, беше обикновено издание, макар и от началото на века. Докато се ровех из книгите и ги прелиствах, Джудит докара мис Уинтър и я настани в нейния стол край огъня. Когато тя си отиде, мис Уинтър ме попита.
— Какво търсите?
— „Джейн Еър“.
— Харесвате ли „Джейн Еър“!
— Много. А вие?
— Да.
Тя потръпна.
— Да засиля ли огъня?
Мис Уинтър сведе клепачи, сякаш върху тях натежа вълна от болка.
— Да, моля ви.
След като огънят се разгоря силно, тя каза:
— Имате ли един момент? Седнете, Маргарет. И след минута тишина каза:
— Представете си един конвейер, безкрайно дълга конвейерна лента и в края й огромна пещ. Върху лентата има книги. Тук се намира всяко копие на всяка книга, която някога сте обичали. Всички са подредени една след друга. „Джейн Еър“. „Жената в бяло“. „Вилет“20.
— „Мидълмарч“21 — добавих.
— Благодаря. Мидълмарч. Сега си представете ръчка с два надписа. „Включено“ и „Изключено“. В момента ръчката е на изключено. А до нея стои едно човешко същество с ръка отгоре й. Готово е да я обърне. И само вие можете да го спрете. Имате пушка в ръката си. Всичко, което трябва да направите, е да натиснете спусъка. Какво ще направите?
— Не, това е глупаво.
— Той завърта ръчката и включва лентата. Конвейерът тръгва.
— Но това е прекалено екстремно, прекалено хипотетично.
— Първо всички екземпляри на „Шърли“22 стигат до края.
— Не харесвам игри като тази.
— След това Жорж Санд пада в пламъците.
Въздъхнах и затворих очи.
— Сега е ред на „Брулени хълмове“. Ще я оставите ли да изгори?