— А в мечка да се превръщаш можеш ли? — полюбопитствах. — И да летиш по въздуха?
— Много работи мога. Могъщ е нечестивият, както обичаш да казваш.
— Да ми се подиграваш ли си дошъл?
— Аха. И аз си имам слабости… Всички сме грешни, попе. Ти най-много. Кажи ми, разкайваш ли се сега, че предаде Търновград?
— Всичко е по волята Божия — измърморих.
Той отметна глава и изригна лаещ кикот:
— Лесно е да прехвърлиш на някой друг собствените си грешки!
— Не смятам, че съм допуснал грешка…
— Нима? Ха! Каква услуга ми стори само, ако знаеш, попе! Не смееш да говориш с людете си, нали? Страх те е да чуеш от тях, че твоят Бог ги е изоставил. Само дано поживееш още дълго. За да видиш как и те се отвръщат от него.
— Това никога няма да го бъде!
— Хрръм… Вярваш ли си? Не познаваш людете, попе. Те не обичат да ги лъжат. Те няма да чакат рая на небето, додето земният им живот е ад. Иде друго време. Може и да не го доживееш, но аз го подушвам.
Завъртя се около опашката си и показно помириса въздуха.
— Надушвам кръв и пожарища. И гняв, мнооого гняв… Човеците никога няма да простят на твоя Бог, че ги изостави сега. И може да е след много време, но ще се отрекат от него. Ще си потърсят нов покровител. Някой видим и плътен. Някой, който да не ги лъже с измислен рай подир гроба, а да се грижи за тях приживе.
— Бог е милостив. Бог ще им прости дори лудост такава!
— Да, ще им прости! — излая вълкът. — Но дали тях ще ги е еня?
6.
— Шар Кан ще оцелее — бе първото, което чух, когато отворих очи. — Разбира се, ще остане осакатена. И разбира се, ти повече няма да я видиш.
Бях вкъщи, положен в леглото си, което никога досега не бях използвал. Някой бе спуснал завесите и в стаята бе полумрак. Не можех да разбера нощ ли е или ден. Баян седеше на столчето до главата ми, преметнал крак върху крак.
— Та така, Евтиме. Значи пътечки от кръв, буря над Царевец, сиви качулки, какво ли не, за да не се досетя, че всичко ще е така гениално просто. Хитро, много хитро… Поздравления!
— За нищо. Планът не беше мой.
— Ооо, не съм се и съмнявал. Всъщност, оказах се напълно прав за теб.
Преглътнах спазматично.
— Какво стана с другите?
— Заловихме онези двечките. Под строга охрана са. Още не съм решил какво да правя с тях. Апропо, и двете твърдят, че ти си ги провалил. Анатемосват те здраво.
— Прави са.
— Стига! Не ставай глупак. И двамата знаем, че ти не беше способен да нараниш Шар.
— А… пресветлият?
— Успя да се измъкне. Проклетникът. В мига, в който го хванахме натясно, някой го призова. Подсигурил се е, подлецът. Разбираш ли? От самото начало е замислял да се измъкне и да ви остави вие да му сърбате попарата.
Надигнах се и седнах в леглото. Видях в ъгъла до вратата, навела глава и с ръце, притиснати в скута, да седи старицата. Премаля ми.
— Какво си решил за мен? — успях да попитам.
— Не се ли досещаш? — озъби се в крива усмивка той. — Вече проверих. Оказа се, че манастирчето в Бачково все още съществува. Мизерничко и порутено, да. Но ти нали не си придирчив… Какво нещо е съдбата, а, Евтиме?
Изправи се и приглади сакото на костюма си.
— Разбира се, аз не съм като онези диваци. Ще се погрижа да пътуваш удобно. И също така, в името на доброто старо време, ще ти разреша да вземеш със себе си всички книги и ръкописи, на които държиш. Имаш два дни да се приготвиш. Ако искаш, можеш да отнесеш цялата ни библиотека. Бездруго тук на никого не е притрябвала. Виждаш ли колко съм щедър?
— Благодаря — прошепнах.
— За времето, което ти остава в града, няма да те притеснявам с охрана. Вярвам, че ще оцениш жеста. А, и да… — завъртя се и махна нехайно към старицата. — Не открих в архивите ни коя е. Но понеже нямам улики срещу нея, тя може да остане тук.
— Благодаря ти и за това.
— Не прекалявай с благодарностите. Да приемем, че се реванширам за онзи съдебен процес отпреди хиляда години. Вече сме квит. Дойдох тук и чаках да се събудиш, защото държах лично да се сбогувам с тебе. Вероятно повече няма да се видим. Знам, че ще прозвучи глупаво, но ще ми липсваш, Евтиме…
— Кой знае… Неведоми са пътищата Божии.
— С-богом, тогава! — засмя се той.
Поклони ми се лекичко и си тръгна. Чух как прилежно затвори вратата.
Мълчах. Не смеех да вдигна очи към ъгъла на стаята. Старицата се изправи, приближи и приседна на крайчеца на леглото до мен. Сухата й набръчкана ръка докосна челото ми.