Бог беше лабиринт без упътване, окръжност без център, пъзел с непасващи парченца. Ако Пери разрешеше тази загадка, тя щеше да даде смисъл на безсмислието, разум на безумието и ред в хаоса и може би щеше да се научи и как да бъде щастлива.
Тетрадката
Истанбул, 80-те години
– Ела, седни, миличко – кимна Менсур на дъщеря си в една от редките вечери, когато беше без приятели на масата.
Пери веднага се настани до него. Той ѝ липсваше много. Независимо че живееха в една и съща къща, напоследък той беше затворен, погълнат от собствените си мисли, като сянка на мъжа, който беше преди арестуването на Умут.
– Ще ти разкажа една история – подхвана Менсур. – Живял някога в Истанбул свирач на тръстикова флейта. Бил от онези, свободомислещите суфи. Зърнел ли някъде бутилка ракъ или вино, веднага сгълчавал хората около нея: "Не знаете ли, че и капка от това питие е грях?" После отварял бутилката, топвал пръст и след малко го изваждал. Пръстът капел и той заявявал: "Ето, измъкнах капката на греха. Сега можем спокойно да пием".
Менсур се засмя, ала смехът му беше тих и тъжен.
Пери го погледна и долови стаеното му недоволство, но срещу кого и срещу какво ли...
– Баба, може ли една глътка? – попита тя плахо.
– Какво? Ракъ?
Пери кимна. Никога не ѝ беше хрумвало преди, но сега, след като го каза, за първи път изпита желание да опита от питието на баща си. Така щяха да се сближат още повече.
Менсур поклати глава.
– Ти си само на седем. Изключено!
– На осем. Tози месец ставам на осем.
– Винаги е по-добре да опиташ алкохол за пръв път у дома, с родителите си, вместо да се криеш някъде навън, но бих искал да станеш поне на осемнайсет – размисли се Менсур. – Макар че тогава може и да няма алкохол заради религиозните фанатици. Нищо чудно да изложат една-две бутилки като експонати в музея на порочните предмети. Като нацистите! Така че ще е по-добре да ти дам една глътка, преди да е станало късно.
Менсур ѝ наля малко ракъ и я разреди с вода. Пери гледаше как алкохолът се разтваря, а баща ѝ я гледаше с умиление. После вдигна чашата си и каза:
– Виждаш ли как капките се размиват? Ето така се размиваме и ние с приятелите ми в океана на невежеството. Шерефе[1]!
Пери се зарадва, че се отнасят с нея като с голяма, и се усмихна.
– Шерефе!
– Ако майка ти ни види, жив ще ме одере.
Пери отпи глътка и лицето ѝ се изкриви. Какво ужасно питие! По-отвратително от всичко на света. Анасонът ухапа езика, погъделичка носа и насълзи очите ѝ. Как можеше баща ѝ да пие това ужасно нещо всяка вечер, и то с наслада!
– Обещай ми никога да не се връзваш на разни бабини деветини. Нали разбираш какво имам предвид? – рече Менсур, без да обръща внимание на намръщеното лице на дъщеря си.
– Разбирам – каза Пери, след като изпи чаша вода и хапна малко хляб, за да премахне миризмата на анасон в устата си. – Не прескачай дете, за да не спре да расте, не пукай кокалчетата на ръцете си, че така прекършваш ангелски криле, не свиркай нощем, че ще повикаш шейтана – такива неща, нали?
– Да. Всичките тези глупости. Има едно златно правило, което уважавам и искам и ти да следваш. Не вярвай на нищо, което не си видял с очите, чул с ушите, докоснал с ръцете и схванал с ума си. Дай ми обещание, че ще го следваш!
– Обещавам, баба – изчурулика Пери, тъй като много искаше да зарадва баща си.
Доволният Менсур вдигна показалец.
– Образованието ще ни спаси! Само то води към прогрес. Ти трябва да учиш в най-добрия университет в света – позамисли се кой да бъде той, и добави: – Само ти от децата ми можеш да го направиш. Учи усърдно! Спаси се от невежеството. Това е следващото ти, по-голямо обещание.
– По-голямото ми обещание, баба!
– Има един проблем обаче. Мъжете не харесват жени, които са твърде умни или твърде образовани, а на мен не ми се иска да останеш стара мома.
– Aз не искам да се омъжвам. Ще остана тук, при теб.
Менсур се засмя.
– А не, това не! Но поне обещай – и това ще бъде най-голямото ти обещание, – че няма да дадеш сърцето си на някой, който нехае за наука и знание.
– Добре, баба. Давам ти и най-голямото си обещание – Пери се замисли и попита: – Ами Бог? Не можем да го видим, да го чуем, да го докоснем. Тогава... как да му вярваме?
Менсур сбърчи вежди.
– Ще ти кажа една тайна. Като стане дума за Всевишния, възрастните са толкова объркани, колкото и децата.
– И все пак има ли Бог?
– По-добре е да има. Когато Го видя на оня свят, ще избързам да Го попитам къде е бил през всичкото това време. От памтивека ни е зарязал да се оправяме сами!