– Хайде! Какво ти става!
Бързо се върнаха до монтекарловско синия рейндж ровър, който като по чудо не беше откраднат.
Останалата част от пътуването мина в мълчание. Дъщерята гризеше ноктите си, а майката внимаваше в пътя.
По-късно Пери се сети, че не бяха намерили мобилния телефон, и сега беше или в джоба на скитника, или се въргаляше на уличката, светеше и звънеше като поредния нечут вик в Истанбул.
Градината
Истанбул, 80-те години
Пери беше на осем години, когато видя за пръв път бебето в мъглата. Срещата я промени завинаги и се вплете като лоза във филизите на живота ѝ. Бе положено началото на поредица от преживявания, които не бяха изненадващи, тъй като си приличаха, но винаги я изпълваха със страх през годините.
Като повечето къщи в квартала, домът на Налбантоглу беше заобиколен с тучна градина. Повечето време прекарваха в задния двор. Там сушаха нанизи с червени чушки, патладжани и бамя, затваряха буркан след буркан с доматено пюре и варяха овчи глави на Айд ал-Адха (Курбан Байрам). Пери избягваше да поглежда към отворените и немигащи очи на овцата. Стягаше я гърлото при мисълта, че онзи, който изяде очите, ще погълне и ужаса на животното, преди да го заколят. Чувството беше двойно по-потискащо заради факта, че не друг, а баща ѝ щеше да изяде деликатеса с чашките ракъ вечерта.
На двора струпваха купища вълна, за да се проветри и измирише, перяха я, удряха я с тояги и като изсъхнеше, пълнеха с нея дюшеците. Наоколо хвърчаха пухчета и кацаха на раменете като перца от застрелян гълъб.
Когато Пери сподели, че вълната ѝ напомня на мъртви птици и че овчите очи я гледат укорително, Менсур се усмихна и я потупа по бузата.
– Не бъди толкова чувствителна, джанъмън ичи[2], не приемай живота толкова сериозно. – Сякаш той самият не беше същият...
Границата между задния двор и света представляваше дървена небоядисана ограда. Дъските бяха нарядко и тя приличаше на зейнала уста с окапали зъби. След игрите с децата Пери най обичаше прането на килими в двора и го чакаше с нетърпение. Това се случваше на всеки няколко месеца, в ден с подходящо – нито много сухо, нито много влажно – време, когато килимите бяха достатъчно мръсни и всички бяха в настроение за пране.
Рано сутринта килимите и чергите се навиваха на рула и се нареждаха на тревата като сардели. Ръчно тъкани, гладки или с възли, или фабрично произведени – бяха общо дванайсет. Децата на улица "Ням поет" се губеха във вселената от симетрични възелчета, скрити символи и централни "медальони", скачаха с писъци и се смееха върху летящите килимчета, докато прекосяваха океани на път към незнайни пристанища.
В ъгъла на двора, върху голям огън се вареше вода в чугунен казан. От него мъкнеха кофи с вода и я изливаха върху килимите, за да омекнат. След това ги насапунисваха, четкаха, търкаха и плакнеха. Пак и пак. Не всички жени участваха в уморителното пране. Майката на Пери стоеше отстрани, тъй като намираше прането за мърлява и отегчителна работа. По-работливите и усърдните запрятаха шалвари и поли. Лицата им пламтяха въодушевено заради предстоящата важна мисия. Сваляха забрадките и тъпчеха с боси крака рошавите килими сякаш газеха сред новоизбуяла нива с ечемик.
През това време децата правеха замъци от кал, затваряха мухи в кибритени кутийки, ядяха кайсии (и чупеха костилките), дини (и сушаха семките), правеха венчета от борови иглички и гонеха жълто-кафявата котка, която беше или дебела, или много бременна. По някое време се чудеха какво още да правят, а две трети от килимите бяха все още неопрани. Приятелите на Пери се прибираха по домовете си и по-късно идваха отново. Но тя си беше вкъщи и седеше до тъмно в градината.
Беше хубав топъл ден. Навсякъде се чуваха плясъци на вода, а жените клюкарстваха, смееха се и пееха. Някой разказа неприличен виц, който Пери не разбра, а за това, че беше неприличен, се досети по неодобрителното изражение на майка си.
Следобед перачките на килими седнаха да обядват. Бяха донесли сарми със зелеви листа, бюрек, кисели краставички, хумус, печени кюфтета, рулца с ябълков пълнеж На големия кръгъл поднос бяха наредени пити хляб и чаши айрян със снежнобели мехурчета, които приличаха на облачета, вероятно спуснати от щедра божия ръка.
Пери се протегна лакомо и взе парче бюрек. Едва беше отхапала, когато се чу силен вик. Улисаната ѝ майка се беше разсеяла и блъснала в кипящия казан. Добре че не го беше обърнала, но лявата ѝ ръка беше изгорена от лакътя до края на пръстите. Жените зарязаха всичко и хукнаха да ѝ помагат.