Безумието вилнееше по улиците като опияняваща дрога във вените. Всеки ден милиони истанбулци поглъщаха поредната доза, без да осъзнават, че откачат все повече. Вместо да споделят хляба, те предпочитаха да споделят умопомрачението си. И това им се струваше напълно нормално. С други думи, цареше повсеместна липса на разум: ако достатъчно много очи гледат една и съща халюцинация, тя се превръща в истина; ако достатъчно много хора се смеят на едно и също нещастие, то придобива облика на забавна шега.
– Престани да си гризеш ноктите! – избухна Пери. – Колко пъти трябва да ти казвам!
Дениз свали много бавно слушалките.
– Ноктите са си мои! – заяви тя и отпи от картонената чаша между седалките.
Бяха се отбили в "Старбюрек", турска верига кафенета, която беше неколкократно съдена от "Старбъкс" заради логото, менюто и подобното име, но продължаваше да съществува благодарение на вратичките в закона. Пери си избра диетично лате, което изпи набързо, а дъщеря ѝ си взе голямо фрапучино с шоколадови пръчици ѝ сметана. Дениз отпиваше бавно, глътка по глътка, като малко, болно птиче. Слънцето се топеше на хоризонта и последните лъчи боядисваха покривите на схлупените къщи, куполите на джамиите и прозорците на небостъргачите в еднакъв приглушено ръждив нюанс.
– А това е моята кола! Пускаш нокти и кожички по пода!
Пери съжали в мига, в който го изрече. Моята кола!!! Как може да се каже такова ужасно нещо на едно дете! На когото и да било всъщност. Да не би и тя да е станала една от онези отвратителни материалистки, чието самочувствие и място в обществото се основава на вещите, които притежават? Дано не.
Дъщеря ѝ не се засегна, а само сви слабичките си рамене, загледа се навън и ожесточено захапа следващия нокът.
Колата се придвижи няколко метра, спря и спирачките изсвистяха. Беше рейндж ровър с цвят монтекарловско синьо според каталога на дилъра. Другите предлагани цветове бяха: давоско бяло, ориенталско драконово червено, саудитско пустинно розово, гланцово ганайско полицейско синьо и матово индонезийско военно зелено. Пери недоумяваше, с присвити устни и поклащане на глава кой беше измислил тези имена и дали шофьорите бяха наясно, че скъпите, елегантни коли, с които се перчеха, са с цвета на полицейските униформи в Гана или на пясъчните бури в Сахара.
С такъв или онакъв цвят, Истанбул гъмжеше от луксозни коли, като много от тях изглеждаха някак ненамясто – приличаха на родени за хубав живот расови кучета, които са останали без дом и обикалят улиците. Състезателни кабриолети, които ревяха гневно в опит да наберат скорост, офроудъри, които дори и с вещи маневри не успяваха да се вмъкнат в миниатюрните паркоместа, ако случайно имаше някое свободно, скъпи лимузини, които можеха да се видят само в далечни страни и телевизионни реклами.
– Четох, че е най-ужасният в света – каза Пери.
– Кой?
– Трафикът в Истанбул. По-зле и от Кайро, представяш ли си. Дори и от Делхи!
Не че беше ходила в Кайро или Делхи, но като много граждани на Истанбул тя твърдо вярваше, че градът ѝ е по-цивилизован от тези отдалечени, диви и пренаселени места. Всъщност "отдалечени" беше относително понятие, а "диви" и "пренаселени" съвсем подхождаха на Истанбул. Но пък градът граничеше с Европа. Тази близост означаваше нещо. Европа беше на един хвърлей разстояние и Турция беше подпряла вратата ѝ с крак, напираше с всички сили, но пролуката беше толкова малка, че колкото и да се напъваше и да извиваше тяло, не можеше да се промуши. В същото време Европа натискаше все повече от другата страна.
– Яко! – възкликна Дениз.
– Кое му е якото? – учуди се Пери.
– Ами поне за едно нещо да сме на първо място!
Ето такава беше дъщеря ѝ напоследък – каквото и да кажеше, Дениз беше на противоположното мнение. Колкото уместни и логични да бяха думите на Пери, дъщеря ѝ ги приемаше с враждебност, граничеща с омраза. Пери разбираше, че тринайсетгодишната Дениз е в деликатна възраст и искаше да се откъсне от въздействието на родителите си и най-вече от влиянието матерфамилиас. Разбираше това. Само не можеше да си обясни гнева и никога, дори в далечните си тийнейджърски години, не беше изпитвала кипящата ярост на Дениз. Беше минала през пубертета с детинско недоумение и дори наивност. На възрастта на дъщеря си беше съвсем различна, макар че тактичността и съпричастността на майка ѝ трудно можеха да се сравнят с нейните. Странно, но колкото повече се измъчваше от непонятните избухвания на дъщеря си, толкова повече се дразнеше на себе си за това, че не се е ядосвала достатъчно на своята майка.