– Къде бяхте? Обадих се петдесет пъти!
– Извинявай, скъпи, загубих си телефона – отговори Пери с възможно най-милия си глас. – Дълга история, после ще говорим.
– Татко, знаеш ли защо закъсняхме? – очите на Дениз заблестяха, когато видя баща си. – защото мама гони крадци!
– Какво?
Момичето отметна кичура коса в очите си. Тя беше наследила дългия орлов нос на баща си, както и самочувствието му.
– Питай я – добави Дениз и се запъти към едно момиче на нейните години, което явно скучаеше сред по-старите гости.
Време за обяснения нямаше, тъй като домакинът прекъсна разговора си с известен журналист и се приближи. Широкоплещест, набит и плешив, той имаше червендалестото лице на човек, който си попийва. Нямаше нито една бръчка и кожата му беше опъната от най-новите процедури за борба с остаряването. Когато се усмихваше, лицето му приличаше на маска, с изключение на едва забележима гънчица в ъгълчето на устните.
– Дойде! – радостно рече домакинът. Закачливите му сини очи я огледаха. – Какво е това на ръката ти? Да не би някой да е искал да те отвлече? Ти си виновна, защото не бива да си толкова красива!
Пери се усмихна, въпреки че шегата я накара да изтръпне. Надяваше се никой да не забележи разпрания подгъв на роклята ѝ и петното от фрапучино. Добре поне, че пръските кръв вече наподобяваха кафеникави шарка
– Имахме малко произшествие – обясни тя.
Аднан я погледна разтревожено.
– Какво произшествие?
– Нищо особено – увери го Пери и докосна лакътя му, което беше знак да не пита повече. После се обърна към домакина и възкликна: – Къщата е прекрасна!
– Благодаря, скъпа моя. Само че май ни е застигнало проклятие, тъй като бедите нямат край. Първо тръбите. Спукаха се и първият етаж се наводни. После падна гръм, повали едно дърво, а то падна право на покрива, представяш ли си! И всичкото това – през последните няколко месеца.
– Трябва ви назар бопджук[5] – предложи Аднан.
– Имаме нещо по-добро. Поканихме ясновидец!
– Наистина ли? – ахна Пери, тъй като това се очакваше от нея, макар изобщо да не се интересуваше.
Имаше усещането, че напоследък интересът към медиумите и гадателите е стигнал невиждани висини. Едва ли беше случайно, че в страна, където властваше нестабилността, се ширеше истинска мания по всякакви предзнаменования и поличби. В повечето случаи тълкуванията им се правеха от жени, но се срещаха и мъже. Истински или не, те се взираха в кристалните топки и сред хроническата политическа мъглявина и липса на прозрачност имаха социалната функция да превръщат несигурността в нещо, наподобяващо сигурност.
– Всички казват, че е страхотен – увери ги домакинът. – Той не само разговаря с джинове, ами ги командва и те му се подчиняват. Има съпруги джинове – цял харем! – пошегува се той и тъй като Пери дори не се усмихна, я попита: – Какво има? Изглеждаш така, сякаш вече си виждала джин?
Тя изтръпна. Много пъти се беше чудила дали хората забелязват, че има видения. За късмет, домакинът предпочиташе да слуша собствения си глас и продължи:
– Познавам брокери, които се консултират с него, преди да купят акции. Откачена работа, нали? Ясновидци и борса! Идеята да го поканим е на жена ми, която се побърка след онова, което ни се случи.
Преди шест месеца сто и двайсет метров товарен кораб с флага на Сиера Леоне се беше забил в крайбрежния им палат и разрушил дигата заедно с балкона с красиви орнаменти от последния век на Османската империя.
На този балкон кайзер Вилхелм II беше пил чай с пашата, известен с амбициите и възхищението си към немската култура и военна мощ. Същият този паша беше разпространил слуха, че кайзерът е мюсюлманин и че още преди да го сложат на майчината гръд, в ухото му били прошепнати началните думи на Корана. Та хаджи Вилхелм бил доживотен приятел и твърд поддръжник на исляма, което се оказало добре дошло в деня, когато османците влезли във войната на страната на Германия.