– Мислиш си, че имаш един син в затвора, нали? Aз също съм затворник в този дом! – викаше Хакан на баща си след поредния скандал на закуска. – Умут е късметлия, че не трябва да слуша дрънканиците ти всеки ден.
– Нещастник такъв, как може да казваш, че брат ти е късметлия! – изкрещя в отговор Менсур, като гласът му трепереше повече и от ръцете.
Пери слушаше с наведена глава и не помръдваше. Семейните свади приличаха на надвиснала лавина – една грешна дума и снежната грамада щеше да повлече и погуби всичко.
– Остави го на мира. Още е млад – едва чуто каза Селма на Менсур.
– Млад безотговорен мъж, който живее на гърба на баща си.
– Не искаш да ям хляба ти, така ли? Няма проблем! – Хакан запокити празното панерче за хляб в стената, то отхвърча като топка и трохите се посипаха. – Пък и кой ли иска да яде хляба на един алкохолик!
До този момент никой не беше произнасял тази дума. Да наречеш главата на семейството алкохолик беше немислимо. Невъзвратимо. Непоправимо. Хакан не можа да понесе настъпилата гробна тишина и изхвърча навън.
Селма заплака, като между риданията опяваше жално:
– Прокълнати сме... Цялото семейство... Това е проклятие!
После заяви, че нещастието на големия им син е наказание и предупреждение от Аллах, но тъй като не обърнали внимание на знака свише, тя беше убедена, че ги очакват и други злини.
– Това е най-голямата глупост, която някога съм чувал. Защо му е на Бог да наказва Налбантоглу? Няма ли по-важни дела?
– Аллах присъства в живота ни по различни начини. Искал е да ни поучи... да те поучи... да ти даде урок...
– Какъв урок?
– Урок, който посочва грешките ти. Не си ли вземеш бележка, никой от нас няма да има мира.
– Ако наистина вярваш, че нещастието на Умут е дело на Аллах и че Бог се нуждае от затвори и мъчения, за да поучава хората, или ти не си наред, или твоят Бог.
– Тевбе! Тевбе[7]! – замърмори Селма.
За да омилостиви гнева на Аллах, тя ядеше много малко седмици наред – пиеше вода и хапваше само хляб, кисело мляко и фурми. Това беше нещо като обет, дълбоко и много лично общуване с Всевишния. Спеше по малко и правеше единствените две неща, които я успокояваха: молене и чистене. Селма виждаше от леглото си и най-малката прашинка по мебелите. Чуваше как термитите гризат дървените шкафове, но защо ли другите не ги чуваха? Натрошен аспирин, бял оцет, лимонов сок, сода. Търкаше, четкаше, плакнеше, полираше, бършеше. Всяка сутрин се носеше мирис на препарати за чистене.
Селма миеше ръцете си толкова често и с такова ожесточение, че те миришеха на антисептик през цялото време. Кожата им беше напукана и понякога кървеше, което засилваше опасенията ѝ от зарази, затова отново ги миеше и търкаше още по-силно. За да крие ръцете си към хиджаба и дългото до петите широко палто, прибави черни ръкавици. Една вечер Пери и Селма се връщаха от пазара. Когато се обърна към майка си, за да ѝ каже нещо, изобщо не я видя – тя се беше сляла с мрака.
Менсур беше ужасен от вида на жена си и не желаеше никой да го вижда с нея. Пазаруваше сам, тя също. Облеклото ѝ въплъщаваше всичко, което той не одобряваше и ненавиждаше в Близкия изток. Невежеството на набожните. Презумпцията, че техните порядки са най-добрите – и това само защото се бяха родили в тази култура и без да се замислят, бяха възприели всичко, набивано им в главите. Как така бяха толкова сигурни, че тяхната истина е най-висша, след като не знаеха нищо или почти нищо за чуждите култури, философии и начини на мислене?
От друга страна, поведението на Менсур въплъщаваше всичко онова, което дразнеше Селма: снизхождението в очите му, категоричният тон, самоувереността на вирнатата брадичка. Арогантността на светските модернисти. Помпозността и претенциозната лекота, с която се поставяха вън и над обществото и гледаха отвисоко на многовековните традиции. Как така се наричаха просветени, като не знаеха нищо или почти нищо за собствената си култура и собствената вяра?