– Когато станеш на моите години, няма да имаш нерви за цялата тази лудница – промърмори тя.
– Когато станеш на моите години! – иронизира я Дениз. – По-рано не говореше така.
– Не говорех, но нещата стават все по-зле.
– Не е вярно, мамо! Ти сама се правиш на по-стара. Говориш като по-стара. Виж само как си се облякла.
– Какво ѝ е на роклята?
Дениз замълча.
Пери погледна лилавата си копринена рокля и шифонения жакет с бродерия и мъниста. Беше ги купила от един бутик в нов, бляскав мол, който като бебе в утроба се беше наместил в по-голям мол. Тоалетът беше доста скъп. Не скри изненадата си от цената и продавачката се подсмихна, сякаш искаше да каже: Ами като не можеш да си го позволиш, какво търсиш тук? Снизходителното ѝ отношение нервира Пери и тя заяви: "Ще го взема". Сега обаче забеляза, че цветът не е хубав, а роклята я стяга. На неоновите лампи в магазина лилавото излъчваше увереност и самочувствие, но на дневна светлина изглеждаше крещящо и претенциозно.
Напразно се ядосваше, тъй като нямаше време да се прибере и преоблече. Вече закъсняваха за вечерята в огромната крайморска къща на един неимоверно забогатял през последните няколко години бизнесмен. Бързото замогване не беше нещо необичайно. Истанбул изобилстваше от бедни и новозабогатели хора, както и от такива, които копнееха да се озоват от първата във втората категория с един бърз скок.
Пери не обичаше да ходи на вечери. Те продължаваха до късно и на другия ден страдаше от мигрена. Предпочиташе да си е у дома и да потъне в някой роман до среднощ – четенето беше нейната връзка с вселената. Ала усамотяването беше рядка привилегия в Истанбул. Винаги възникваше някакво изключително важно събитие, което да посети, или неотложно социално събиране, на което да присъства, сякаш културните ивенти бяха дете, страхуващо се от самотата, и всеки трябва да е сред компанията на други хора. Безкрайни забавления, огромни количества храна, политика, пури... Обувки и рокли, но преди всичко дизайнерски чанти. Жените парадираха с чантите като с трофеи, завоювани в далечни битки. Никой не можеше да каже кои са оригинални и кои фалшиви. За да не бъдат забелязани, че купуват ментета, дамите от истанбулската средна и висша класа не ходеха в съмнителните магазини във и около "Капалъчаршъ", а канеха търговците в домовете си. Ванове, пълни с "Шанел", "Луи Вюитон" и "Ботега Венета", с тъмни прозорци и кални, нечетливи табелки с номера (макар колите да бяха чисти и излъскани), сновяха между богаташките квартали и влизаха в гаражите през задните порти като в криминален филм ноар. Плащаше се в брой, без касови бележки и без въпроси. На поредната сбирка дамите взаимно оглеждаха тайно чантите си, за да видят дали марките са оригинални, или изкусни фалшификати. А това предполагаше взиране. Голямо взиране.
Жените сканираха всеки детайл и търсеха както видимите, така и скритите недостатъци у другите жени. Остарял маникюр, някое и друго килце в повече, провиснал корем, устни с ботокс, разширени вени, целулит напук на липосукцията, побелели корени на косата, пъпки и бръчки под пластове пудра... Нищо не убягваше на проницателните женски погледи, които забелязваха и разнищваха всичко до най-малките подробности. Колкото и безгрижни да пристигаха на събитието, струпването на твърде много жени на едно място постепенно ги превръщаше както в наблюдатели, така и в жертви.
Колкото повече мислеше Пери за предстоящата вечеря, толкова повече се ужасяваше.
– Трябва да се поразтъпча – каза Дениз, слизайки от колата.
Пери веднага запали цигара. Не пушеше вече повече от десет години, но напоследък носеше кутия цигари в чантата си и палеше при всеки удобен случай, макар че дърпаше само няколко пъти и ги загасяше. Всеки път хвърляше големите фасове с отвращение и с чувство на вина. Дъвчеше ментова дъвка, макар да не харесваше вкуса ѝ. Ако ароматите на дъвките бяха политически режими, за нея ментата винаги се отъждествяваше с тоталитарния, стерилен и жесток фашизъм.
– Мамо, не мога да дишам – оплака се Дениз, когато се върна в колата. – Нали знаеш, че цигарите убиват!