Дениз беше във възрастта, в която децата се отнасят към цигарите като към развилнели се вампири. В училище беше изнесла презентация за вредата от пушенето и беше изработила плакат с яркоцветни стрели "Дей-Глоу", устремени от пакет цигари към отворен гроб.
– Добре, добре – кимна Пери и махна с ръка.
– Ако бях президент, щях да затварям родителите, които пушат до децата си. Сериозно!
– Радвам се, че няма да се кандидатираш – каза Пери и свали прозореца.
Издуха дима и вятърът го понесе към отворения прозорец на спрялата до тях кола. Неизбежната близост на града... Всичко и всеки плътно един до друг. Пешеходците се носеха като едно цяло, пътниците на фериботите приличаха на сардели, а в автобусите и метрото прилепналите тела се блъскаха и бутаха в безтегловност, сякаш бяха спори на глухарче, носени от вятъра.
В съседната кола седяха двама мъже. Те ѝ се усмихнаха. Пери си спомни за Наръчника по патриархално възпитание за напреднали, в който пишеше, че ако жена издуха дим в лицето на мъж, това е знак за сексуална покана. Пребледня. Тя нерядко забравяше, че градът е бушуващо море с носещи се айсберги мъжественост, които трябваше да бъдат заобикаляни разумно и внимателно заради таящите се под повърхността опасности.
Жената не трябваше да гледа право в очите, а само навътре, към себе си, сякаш се взира в далечни спомени. Когато и където се налагаше, трябваше да свежда глава, за да създава недвусмислено впечатление за скромност. Това не беше никак лесно сред опасностите на градския живот, да не говорим за нежеланото мъжко внимание и сексуални подмятания. Женската бдителност беше задължителна навсякъде и по всяко време. Пери недоумяваше как може хем да си с наведена глава, хем да следиш какво става около теб. Тя хвърли цигарата и затвори прозореца с надеждата, че двамата в колата ще изгубят интерес. Светофарът светна в зелено, но нямаше никакво значение. Колите така и не помръднаха.
В този миг забеляза скитника по средата на улицата. Висок, длъгнест, кльощав като вейка, с ъгловато лице и преждевременно набръчкано чело, с червен обрив на брадата и белеща се като юфка екзема на ръцете. Може би един от милионите сирийски бежанци, побягнали от единствения живот, който познават, а може би местен турчин, кюрд, циганин или по малко от всичко... Колко хора в тази земя на безкрайни миграции и трансформации можеха да твърдят със сигурност и без да залъгват себе си – и децата си, – че произлизат от един-единствен етнос? Истанбул беше град на доста заблуди и измами.
Краката на скитника бяха в засъхнала кал, парцаливото му палто беше с вдигната и мръсна до черно яка. Той вдигна цигарата ѝ, по която имаше следи от червило, и запафка безгрижно. Погледът на Пери го обходи от устата до очите и забеляза, че мъжът я зяпа с любопитство. Позата му беше наперена и дори предизвикателна, сякаш беше актьор, който играеше скитник, доволен от представянето си и дори очакващ, овации.
Оказа се, че Пери трябва да избегне вниманието на не един и двама, а вече на трима мъже. Обърна се рязко, бутна чашата с фрапучино, тя се обърна и заля скута ѝ.
– О, не! – извика тя, докато тъмното петно пълзеше по скъпата рокля.
Дъщеря ѝ подсвирна, откровено наслаждавайки се на нещастието.
– Е сега вече прилича на тоалет на откачен дизайнер!
Пери не обърна внимание на думите ѝ и като се ядосваше на себе си, отвори чантата си – бледолилава съвършена имитация на "Бъркин", с изключение на грешния наклон на ударението на "Ермес". Турските търговци бяха майстори на фалшификациите, но хич не ги биваше в правописа. Извади носните кърпички, макар да си даваше сметка, че ако попие петното, то ще стане още по-голямо. Както беше улисана, направи голямата грешка, която никой шофьор с опит в Истанбул не бива да допуска – хвърли чантата на задната седалка при незаключени врати.
С крайчеца на окото си забеляза някакво движение. Към колата се приближи слабичко момиче – просякинче на не повече от дванайсет години. Дрехите се вееха на слабичката му фигурка и то вървеше с протегната ръка, без изобщо тялото му да помръдва, сякаш се носеше по вода. Спираше пред всяка кола за десетина секунди и продължаваше към следващата. Може би беше преценило, че точно толкова време е необходимо за евентуалната проява на милосърдие. Състраданието никога не идва след размисъл – то е или спонтанно, или отсъства.
Момичето застана до рейндж роувъра, а Пери и Дениз автоматично извърнаха глави, все едно не я виждаха. Ала истанбулските просяци са свикнали да са невидими и са винаги добре подготвени. В мига, в който майката и дъщерята се обърнаха настрани, пред тях застана друго просякинче с протегната ръка.