Всяка вечер баща ѝ седеше на масата с мезета и бутилка ракъ. Сарми с лозов лист, хумус, печени червени чушки, артишок със зехтин и любимата му салата с агнешки мозък. Ядеше бавно и опитваше всяко ястие като придирчив познавач, макар храната да беше необходима само за да не пие на празен стомах. Менсур обичаше да казва: "Aз не съм комарджия, не крада, не взимам подкупи, не пуша и не тичам след жените. Надявам се, че Аллах няма да ме накаже за тази малка слабост". Обикновено прекарваше дългите вечери с един-двама приятели и обезсърчени от положението в страната обсъждаха политиката и политиците. Както повечето местни хора, те говореха най-много за нещата, които харесваха най-малко.
– По света хората пият различно – твърдеше Менсур, който на млади години беше пътувал доста като корабен инженер. – В демократичните страни пияният мъж пита: "Какво стана с любимата ми жена?" а в недемократичните: "Какво стана с любимата ми страна?"
По някое време думите преминаваха в тонове – весели балкански мелодии, революционни песни от Черно море и накрая неизбежните анадолски балади за разбити сърца и несподелена любов. Като виещи се спирали на пушек се носеха турски, кюрдски, гръцки, арменски и шпаньолски песни.
Пери седеше в ъгъла със свито сърце. Чудеше се защо баща ѝ е толкова тъжен. Представяше си как мъката лепне и тегне като катран по подметките му. Не спираше да търси, но така и не намираше начин да подобри настроението му, макар че според мнението на всички в семейството тя беше любимката му.
От снимката в декоративна рамка на стената ги гледаше бащата на турците – Ататюрк, със сините си очи на златисти точици. Портретите на националния герой бяха навсякъде – Ататюрк с военна униформа в кухнята, Ататюрк с редингот в хола, Ататюрк с палто и калпак в спалнята, Ататюрк с копринени ръкавици и развяна пелерина в коридора. На националните празници и в дните на възпоменания Менсур слагаше знамето и снимката на великия турчин пред прозореца, така че всички да го видят.
– Ако не беше той, щяхме да сме като Иран – казваше той на дъщеря си. – Щях да пусна голяма брада и да си правя нелегално алкохол, докато ме разкрият и пребият с тояги на площада. А ти, душичката ми, макар и мъничка, щеше да си с чадор.
Приятелите на Менсур бяха учители, банкови служители, инженери и също така предани следовници на Ататюрк и принципите му. Те четяха, рецитираха и използваха всяко вдъхновение да пишат патриотични стихотворения, които си приличаха по ритъм и се повтаряха по същество, така че звучаха еднакво, като отекващо ехо. Въпреки това Пери обичаше да се мотае в хола и да слуша приятелското им бърборене, смяната на тона и ритъма на гласовете им, които се извисяваха с всяка следваща чаша. Гостите нямаха нищо против присъствието ѝ, а интересът ѝ към разговорите им сякаш ги подмладяваше и изпълваше с надежда за идното поколение. Тя седеше и пиеше портокалов сок от любимата чаша на баща си с изображение и цитат на Ататюрк: "Цивилизованият свят ни изпревари и ние нямаме друг избор, освен да го настигнем". Пери обичаше да докосва гладката повърхност на порцелановата чаша и всеки път, когато си изпиеше сока, съжаляваше, сякаш заедно с него изчезваха и възможностите за приближаване към цивилизования свят.
Тя обикаляше гостите като йо-йо – пълнеше кофите с лед, изхвърляше фасовете от пепелниците, печеше филийки, непрекъснато имаше нещо за вършене, особено след като майка ѝ неизменно отсъстваше в подобни вечери. След като Селма сложеше мезетата на масата, със сподавена въздишка се оттегляше в стаята си чак до сутринта. А понякога дори и до обед или дори по-късно. Вкъщи не споменаваха думата "депресия". Селма обясняваше отсъствието си с главоболие. То я измъчваше години наред и видът ѝ беше изтощен, а очите притворени, сякаш примижаваше срещу ярка слънчева светлина. Слабо тяло – чист ум, така казваше Селма. А нейният беше толкова чист, че съзираше поличба и в най-малкото нещо: в гукащата гугутка на прозореца, във внезапно изгорялата електрическа крушка, в листенцето чай в чашата. Усамотена в стаята си, тя лежеше и се вслушваше във всеки звук. То нямаше и как да не чува всичко – стените бяха тънки като кори за баница. Всъщност между нея и Менсур имаше друга, издигната преди много години стена, която с всяка изминала година ставаше по-висока.
Селма се беше присъединила към група суфи последователи тарика, водена от красноречивия в проповедите и непоклатимия в убежденията си Юзюмбаз ефенди, или Гроздето, когото наричаха така заради безмилостното му отношение към най-малките прояви на ерес или идолопоклонничество, които "щял да стъпче като чепка грозде". Не го притесняваше, че псевдонимът му навява мисли за правене на вино, а това беше грях, не по-малък от пиенето му, но проповедникът не се интересуваше толкова много от сочното грозде или бутилираното вино, колкото от самия акт на мачкане.