– Evladim[16], донеси ни коняк и бадеми.
Както винаги в подобна ситуация, Пери се зачуди при кого да седне. Тя не одобряваше разделението на жени и мъже. В консервативните домове сегрегацията стигаше дотам, че гостите прекарваха вечерта в отделни стаи – двойките се разделяха на входа и се срещаха на тръгване, без да си продумат и дума с другия пол.
Подобни традиции съществуваха и в либералните общества. След вечеря дамите се скупчваха, сякаш се нуждаеха от топлина, удобство и увереност. Настроенията им се меняха в съответствие с темите за витамини, хранителни добавки, безглутенови рецепти, деца и училища, пилатес, йога, фитнес, обществени скандали и клюки. Одумваха знаменитостите, сякаш им бяха приятели, и приятелите си, сякаш бяха знаменитости.
Пери предпочиташе мъжките разговори, макар темите им да бяха доста по-мрачни. В миналото винаги сядаше при мъжете и обсъждаше с тях политика, икономика и футбол. Те нямаха нищо против и гледаха на нея като на една от тях; но винаги се съобразяваха и не говореха за секс в нейно присъствие. Жените ѝ се чудеха, а дори и ядосваха. Пери установи с изненада, че някои съпруги не одобряват участието ѝ в разговорите на мъжете им, и постепенно се отказа от тази малка проява на бунт, като направи поредното жертвоприношение в името на общоприетите традиции.
В този момент нямаше желание да е нито в мъжката, нито в женската компания. Искаше да е сама. Внимателно се измъкна и излезе на терасата. От морето духаше студен вятър и тя потрепери. Лъхна я мирисът на отлива. От другата страна на Босфора небето беше с най-тъмния син нюанс, а влакнестата мъгла над водата наподобяваше муселинови нишки. Един рибарски кораб се канеше да отплава и Пери се замисли за моряците – сурови и мълчаливи, с приглушени заради рибата гласове, с погледи в морето, което ги хранеше. Част от нея искаше да е на кораба, сред изпълнения с надежда спокоен мир.
Сякаш за да се подиграят на мислите ѝ, в европейската част на Истанбул завиха полицейски сирени. Докато се наслаждаваше на гледката, някой беше бит, застрелян, изнасилен... Но в същия миг и някой се влюбваше в някого.
В лявата си ръка държеше мобилния на Аднан. Стисна го и взе решение. От години не се беше чувала с Ширин. Може телефонът ѝ вече да е друг, но дори да е същият, нямаше гаранция, че тя ще иска да говори с нея. Желанието да ѝ се обади беше толкова силно, че нищо не можеше да я спре. Сега, след като беше позволила на миналото да нахлуе в настоящето, я завладя и чувство на съжаление.
Докато прехвърляше списъка с контакти в телефона, пръстът ѝ спря на така познатото име Менсур. До него пишеше баба'. По традиция родителите на съпруга или съпругата ставаха и твои родители, сякаш с един подпис в деня на сватбата можеш да прехвърлиш на друг човек всичките години, изпълнени с обич, недоразумения и душевен смут. Мъжът ѝ не беше изтрил телефона на баща ѝ, въпреки че той вече не беше между живите. Може би това е първият знак, че остаряваш – запазваш телефоните и така поддържаш виртуалното съществуване на починалите роднини и приятели. Докато един ден и ти не се окажеш такова име и такъв телефонен номер.
Пери позвъни на номера, който беше изпратила майка ѝ, и зачака. Мълчанието на телефона беше безкрайно – типичните за международните разговори дълги секунди, изпълнени с напрежение и тръпнещо очакване за свободен или зает сигнал.
– Пери, идваш ли?
Аднан надникна от вратата на терасата с чаша вода в ръка. Тя беше доволна, че той не пиеше и никога нямаше да пие, но понякога ѝ се искаше да го види как губи контрол и от време на време прави неща, за които ще съжалява на другия ден.
– Хората питат къде си.
В този миг телефонът до ухото ѝ започна да звъни – през земи и морета, в Англия, в някаква къща, вероятно съвсем различна от тази.
– Идвам след минута – каза тя.
Аднан кимна, а по лицето му премина сянка.
– Добре, скъпа. Не се бави.
Той се върна при развеселената и още по-шумна компания. Пери започна да брои: едно, две, три... Изщракване. Сърцето ѝ прескочи в очакване да чуе гласа на Ширин. И наистина го чу, само че беше безизразен и студен. Телефонният секретар.
"Здравейте, свързахте се с Ширин. Съжалявам, но не съм вкъщи. Ако имате да кажете нещо хубаво, след сигнала оставете съобщение, име и телефон. Ако ли не, говорете преди сигнала и повече не се обаждайте!"
Пери затвори. Мразеше съобщенията заради пресилената им дружелюбност. Но веднага набра номера още веднъж. Tози път остави съобщение.
– Здрасти, Ширин. Пери е. – Долови неувереното потрепване на гласа си, но продължи: – Може да не искаш да говориш с мен и те разбирам... Минаха толкова години... – Преглътна, защото устата ѝ беше суха като тебешир и добави: – Трябва да говоря с Азър. Трябва да го чуя... ако ми е простил...