На Бога и на Еди Дийн.
„Не разчитай прекалено много на него, Роланд — прокънтя глас от дълбините на съзнанието му — това не беше нервният, подигравателно-заядлив глас на човека в черно или грубият глас на Корт; приличаше на гласа на баща му. — Знаеш, че той го направи заради лична изгода. Знаеш, че онези мъже, Инквизиторите, бяха донякъде или може би напълно прави по отношение на него. Той е мекушав и те не сгрешиха, като го арестуваха. Но същевременно в него има някаква сила, не отричам. Ала има и слабост. Прилича на Хакс, готвача. Хакс отрови много хора, направи го неохотно… по нежеланието му не заглуши писъците па умиращите. Има още една причина да се пазиш…“
Но Роланд знаеше втората причина. Беше видял отговора в очите на Джейк, когато момчето бе започнало да проумява целта му. „Не допускай грешката да се привържеш към него.“ Добър съвет. Не трябва да се привързваш към хора, на които евентуално ще причиниш зло.
„Помни своя дълг, Роланд.“
— Никога не съм го забравял — изрече той с дрезгав глас. Звездите светеха равнодушно, вълните се разбиваха в брега, а ракообразните чудовища продължаваха да задават идиотските си въпроси. — Прокълнат съм заради своя дълг. Защо тогава прокълнатият да се отклонява от пътя си?
Започна да яде питките с месо, които Еди бе нарекъл „хотдог“.
Стрелецът нямаше нищо против да яде кучешко1; сандвичите имаха вкус на помия в сравнение с рибата тон, но нима след прекрасната напитка имаше право да се оплаква? Не. Освен това нямаше време да се притеснява за подобни неща.
Изяде всичко и се върна на мястото, където се намираше Еди — някакво вълшебно превозно средство, което фучеше по метален път, осеян с други такива превозни средства… дузини, може би стотици, а никъде не се виждаше дори един кон.
7
Когато пикапът спря. Еди се напрегна. Вътре в него Роланд беше още по-напрегнат.
„Поредната версия на съня на Даяна — помисли си Роланд. — Какво има в кутията? Златен бокал или отровна змия? Точно когато тя завърти ключа и постави ръце върху капака, ще чуе гласа на майка си: «Даяна, събуди се! Време е да издоиш животните.»“
„Добре — каза си Еди. — Какво ще последва? Добро или зло?“ През прозореца на пикапа надникна мъж с бледо, пъпчиво лице и щръкнали зъби. Еди познаваше добре това лице.
— Здрасти, Кол! — поздрави го той без особен ентусиазъм. До Кол Винсънт седеше Стария грозник, както Хенри наричаше Джак Андолини.
„Но Хенри никога не го нарича така в очите“ — помисли си той. Не, разбира се, че не. Да наречеш така Джак право в очите, означаваше да умреш. Беше огромен мъж с изпъкналото чело и изпъкналата челюст на първобитен човек. Беше женен за племенница или братовчедка на съпругата на Балазар. Огромните му ръце стискаха волана на пикапа както лапите на маймуна стискат клон. От ушите му стърчаха цели кичури косми. Еди виждаше само едното, защото Джак Андолини бе с профил към него и гледаше право пред себе си.
Стария грозник. Но дори Хенри (който дори според любящия си брат не бе най-схватливият човек на света) никога не бе допускал грешката да го нарече Стария глупак. Колин Винсънт беше момче за всичко. Зад неандерталското чело на Джак обаче се криеше достатъчно интелект, за да се издигне до най-доверения човек на Балазар. Младежът не беше възхитен от факта, че толкова важни персони бяха дошли да го „посрещнат“. Това никак не му хареса.
— Здрасти, момче — изрече Кол. — Чух, че си имал неприятности.
— Нищо особено — отвърна Еди. Усети, че драска дланите си с нокти, типичен жест на наркоман, от който се стараеше да се въздържа по време на разпита. С усилие на волята престана. Кол се подсмихваше, а той копнееше да изтрие усмивката му с юмрук. Би могъл да го стори… ако не беше Джак. Джак продължаваше да гледа право напред; приличаше на човек, погълнат от собствените си първобитни мисли, човек, който виждаше света в бяло и черно — според ограничения си интелект, за който подсказваше външният му вид. Но Еди знаеше, че само за един ден той щеше да види повече, отколкото Кол Винсънт през целия си живот.
— Е, радвам се — каза Кол. — Радвам се.