В нощта на 19 август 1959 тя заплати за външната показност с половината от краката си… и с половината от разсъдъка си.
6
Отначало нещо я задърпа, сетне я повлече и накрая Одета попадна във водовъртежа на приливна вълна. През 1957 година беше увлечена от безименна по това време сила, която по-късно щеше да бъде наречена „Движението“. Знаеше едно-друго за историята му, знаеше, че борбата за равенство между белите и чернокожите не бе започнала от мига на обявяването на Прокламацията4, а от мига, в който беше акостирал първият кораб, натоварен с роби. (Той спрял край бреговете на Джорджия, тогава британска колония, за да се отърват от престъпниците и длъжниците.) За Одета обаче борбата на определено място, започваше с думите: „Няма да се преместя!“
Мястото бе градският автобус в Монтгомъри, Алабама, а думите бяха изречени от чернокожа на име Роза Лий Паркс. Мястото, от което Роза Лий Паркс не искаше да помръдне, се намираше в предната част на превозното средство. Трябваше да се премести отзад, където, разбира се, трябваше да седят разните му чернилки. Много по-късно, когато Одета пееше „Ние няма да се преместим“ заедно с всички останали, винаги се сещаше за Роза Лий Паркс и я обземаше срам. Беше толкова лесно да пееш „ние“, когато хиляди хора се държат за ръце; беше лесно дори за саката жена. Толкова лесно е да пееш „ние“, да станеш „ние“. Но в онзи автобус, пропит от дима на пури и цигари, окичен с реклами: „ЛЪКИ СТРАЙК“, „ПОСЕЩАВАЙТЕ ИЗБРАНАТА ОТ ВАС ЦЪРКВА, ЗА ДА СПАСИТЕ ДУШАТА СИ!“, „ПИЙТЕ «ОВАЛТАЙН»! НЯМА ДА ОСТАНЕТЕ РАЗОЧАРОВАНИ!“, „«ЧЕСТЪРФИЙЛД» — ДВАЙСЕТ И ЕДИН СОРТА ТЮТЮН В ДВАЙСЕТ ПРЕВЪЗХОДНИ ЦИГАРИ“, Роза Паркс е била сама.
Нямаше никакво ние.
Нито пък многохиляден марш.
Само Роза Лий Паркс — малката вълна, родила водовъртежа само с четири думи: „Няма да се преместя.“
Одета си мислеше: „Ако аз можех да направя нещо подобно, ако имах такава смелост, щях да изживея щастливо живота си. Но подобна смелост не е по силите ми.“
Тя прочете за инцидента с Роза Лий Паркс, но в началото не му обърна особено внимание. Но малко по малко я заинтригува. Трудно е да се определи кога или как въображението и бе пленено от първия почти незабележим трус от земетресението, което щеше да разтърси южните щати.
Година по-късно един младеж, с когото излизаше от време на време, започна да я води в Гринидж Вилидж, където някои от младите (предимно бели) изпълнители на кънтри бяха разнообразили репертоара си с нови песни. Освен старите балади, изпълнявани с дрезгав глас, които разказваха как Джон Хенри взел чука си и замлатил така яко, че надминал парния чук (в резултат на което умрял), и как Бар’бра Алън жестоко отблъснала безумно влюбения си ухажор (и умряла от срам), вече се пееше и за бедняците, за останалите без работа заради цвета на кожата си, за онези, прибрани зад решетките и бити с камшик от господин Чарли, който не харесвал черната им кожа, а провинението им било, че влезли в закусвалнята за бели в магазина „Уулуъртс“ в Монтгомъри, Алабама.
Колкото и абсурдно да звучи, едва тогава Одета се замисли за собствените си родители, за техните родители, за родителите на техните родители. Никога не бе чела „Корени“ — тя живееше в друг свят и друго време дълго преди Алекс Хейли да напише своята книга — но макар и късно, започна да осъзнава, че не толкова отдавна предците и са били оковавани във вериги от белите. Разбира се, че бе чела за тях и преди, но тогава ги бе възприела просто като факт, като информация, като нещо, което не я засяга.
Одета направи равносметка на всичко, което и беше известно, и остана неприятно изненадана от оскъдните си знания. Знаеше, че майка и е родена в градчето Одета, щата Арканзас, на което беше кръстила единствената си дъщеря. Знаеше, че баща и беше провинциален зъболекар, който бе открил и патентовал метод за изработване на зъбни коронки; цели десет години никой не обърна внимание на изобретението му, сетне специалистите го „откриха“ и той се оказа материално осигурен до края на живота си. Одета знаеше, че баща и беше разработвал още много методи за лечение през десетте години, предшестващи внезапното му забогатяване, и през следващите четири, като повечето разработки бяха свързани с естетическото зъбопротезиране, и че малко след като се беше преместил в Ню Йорк с жена си и дъщеря си (родена четири години след получаването на патента), бе основал компанията „Холмс Дентал Индъстриз“, която понастоящем се смяташе за най-прочутата в областта на зъболечението — подобно на компанията „Скуиб“ в производството на антибиотици.
4
Прокламацията за равенство е обявена от президента Линкълн на 1 януари 1863 г. Тя предоставя свобода и на робите в южните щати, които воюват срещу Севера. — Б. пр.