— Не — отново промълви Одета. — Мисля, че се е случило нещо… и независимо какво е то, още се намирам в Оксфорд, щата Мисисипи. Всичко тук е нереално.
Тя продължи да говори. Ако гласът и беше по-силен (или пък, ако Еди не беше започнал да се влюбва в нея), думите и биха прозвучали като досадна реч, ала при дадените обстоятелства напомняха по-скоро лирична поема.
Младежът беше готов да и повярва, но някакъв вътрешен глас му нашепваше: „Чернокожата дама говори глупости и трябва да я убедиш, че теорията и не струва пукната пара. Това ще и бъде от полза.“
Може би съм получила травма на главата — заяви тя. — Жителите на Оксфорд умеят да си служат с дръжки от лопати и бухалки.
— Оксфорд… — замислено повтори младежът. Названието на градчето смътно му напомняше нещо. Одета беше произнесла думата с особена интонация, която той неволно свърза с Хенри… с Хенри и мокрите пелени. Но защо? Всъщност отговорът не го интересуваше.
— Нима се опитваш да ме убедиш, че в момента живееш в някакъв сън, който ти се явява, докато лежиш в безсъзнание?
— Или в кома — поправи го тя. — Не ме гледай така, сякаш думите ми са абсурдни, Говоря самата истина. Погледни. — Жената вдигна косата си и разкри лявата страна на главата си. Едва сега младежът разбра защо тя винаги се сресваше на ляв път. Под косата и видя грозен, белезникавосив белег.
— Май че си имала много късмет — промълви той.
Чернокожата нетърпеливо сви рамене.
— Тогава не ми провървя, но иначе живеех в охолство. Може би има някакво равновесие. Показах ти белега, защото… Знаеш ли, че когато бях на пет, цели три седмици съм била в кома? Тогава непрекъснато сънувах. Не си спомням сънищата, но по-късно мама сподели с мен как с татко са били сигурни, че няма да умра, докато продължавам да бълнувам… непрекъснато съм говорела в съня си, а те били уверени, че ще оживея, въпреки че не разбирали нито дума. Спомням си само, че сънищата ми бяха много реални. — Замълча, огледа се и добави: — Реални като този свят. Като теб, Еди.
Когато произнесе името му, той целият настръхна и си помисли: „Здравата си лапнал по нея, момче.“
— И като твоя спътник — добави Одета и потръпна. — Той ми се струва най-реален.
— Та ние сме истински хора въпреки твърдото ти убеждение, че в действителност не съществуваме.
Тя любезно му се усмихна, ала изражението и подсказваше, че изобщо не му вярва.
— От какво е този белег на главата ти?
— Няма значение. Показах ти го, за да те убедя, че онова, което се е случило преди години, може да се повтори.
— Моля те, искам да знам.
— Удариха ме с тухла. Случи се по времето, когато за пръв път посетихме северните щати и по-точно град Елизабет в Ню Джърси. Пътувахме във вагона за Джим Кроу6.
— Този пък кой е?
Одета го изгледа недоверчиво, дори презрително.
— Къде си живял досега, Еди? Може би в бомбоубежище.
— Аз съм от друго време. Позволи ми да те попитам за възрастта ти.
— Достатъчно голяма съм, че да имам право да гласувам, но ми остават доста години до пенсия.
— Добре де, успя да ме сложиш на място.
— Но все пак бях тактична, нали? — Лицето и отново се озари от сияйната усмивка, която накара сърцето му да се свие от умиление.
— Двайсет и три годишен съм — заобяснява той, — роден съм през 1964 — през годината, когато те похити Роланд.
— Ама че глупост!
— Грешиш, говоря самата истина. Мен отвлече през 1987.
Одета помълча, сетне заяви:
— Думите ти ме карат да мисля, че не сънувам и че всичко това е реално.
— Обясни ми за вагона на Джим Кроу — нима чернокожите са били задължени да пътуват с него?
— Негрите — поправи го тя. — Мисля, че е неучтиво да наричаш негъра чернокож.
— През осемдесетте години всички вие ще предпочитате да ви наричат така — обясни Еди. — Когато бях малък, ако някой наречеше чернокожо дете „негърче“, можеше здравата да си изпати. Все едно да го назове „чернилка“ или „черна мутра“.
6
Джим Кроу — подигравателно прозвище на негрите, заимствано от песен със същото заглавие от началото на XIX век. — Б. пр.