— Аз ще взема Кен-Ди заедно с теб, но когато се озовем на Земята, няма да правим… знаеш какво. Не бива. Това, че ще бъдем не ние самите, а Пат и Уолт, не ни дава право да го вършим.
Тя го изгледа намръщено, давайки му да разбере, че го упреква за поведението му предишния път и няма да му позволи да върши неща, за които не го е молила.
— Значи си признаваш, че наистина се пренасяме на Земята?
Двамата бяха спорили по този страшно важен въпрос много пъти. Фран беше склонна да заеме позицията, че „пренасянето“ е само видение и мястото на действие и предметите са въображаеми.
— Вярвам — каза Фран бавно, докато измъкваше пръстите си от ръката му и спираше на вратата на стаята, — че независимо дали това е игра на въображението, предизвикана от наркотик халюцинация или истинско преместване от Марс на Земята чрез средство, за което не знаем нищо… — тя отново го погледна сурово, — …ние при всички случаи трябва да се държим прилично. За да не развалим чистотата на усещането за сливане.
Докато гледаше как той внимателно отмества металното легло от стената и бърка с дълга кука в разкрилата се дупка, тя добави:
— Това трябва да бъде пречистващо преживяване. Ние губим нашата тленна обвивка, нашата материалност, както се казва. И вместо това преминаваме в нетленни тела за известно време. Или завинаги, ако повярваме, че това става извън времето и пространството и е вечно. Не си ли съгласен, Сам? — Тя въздъхна. — Знам, че не си.
— Духовност — каза той с отвращение, докато вадеше пакета Кен-Ди от дупката в пода. — Отказ от реалността, и какво получаваш в замяна? Нищо.
— Признавам си — каза Фран, приближавайки се, за да види как той отваря пакета, — че не мога да докажа, че въздържането ще ти донесе някаква полза. Но знам, че е така. Това, което ти и останалите сенсуалисти10 сред нас не осъзнавате е, че когато дъвчем Кен-Ди и напускаме телата си, ние умираме. И със смъртта си губим бремето на…
Тя се поколеба.
— Кажи го — насърчи я Сам, докато отваряше пакета и отрязваше с ножа си парче от кафявото твърдо вещество, наподобяващо по структура нишките на растение.
— …греха — довърши изречението си Фран.
Сам Риган се разсмя.
— Добре… поне си ортодоксална.
Смяташе така, понеже повечето колонисти биха се съгласили с Фран.
— Обаче — продължи Сам, докато връщаше пакета в скривалището му, — причината, поради която аз дъвча Кен-Ди, не е тази. Аз не искам да губя нищо… По-скоро искам да спечеля нещо.
Той затвори вратата, после бързо извади собствения си Пърки Пат-макет, сложи го на пода и за много кратко време нареди предметите.
— Нещо, което по принцип нямаме право да вършим — добави той, сякаш Фран не го знаеше.
Нейният съпруг, съпругата му, двамата заедно или някой друг от обитателите на землянката можеха да се появят, докато той и Фран се бяха пренесли. И техните тела щяха да са на благоприлично разстояние едно от друго. Никой нямаше да забележи нищо нередно, дори и да имаше подозрения. Това се знаеше отдавна: незаконното съжителство не беше доказуемо. Експертите на ООН на Марс и на другите колонии многократно се бяха опитвали да го докажат в определени случаи, но не бяха успели. Докато е в състояние на „пренасяне“, човек би могъл да извърши кръвосмешение, убийство или каквото и да е престъпление, но от гледна точка на закона това би било фантазия, неосъществило се желание.
Този интересен факт беше причината Сам вече от доста време да взима Кен-Ди. И животът на Марс бе станал неочаквано привлекателен за него.
— Мисля, че ме изкушаваш да върша лоши неща — каза Фран.
Тя седна; изглеждаше тъжна. Големите й черни очи гледаха втренчено в центъра на макета, към огромния гардероб на Пърки Пат. Без да каже нито дума, тя започна да си играе разсеяно с миниатюрно черно палто от норка.
Сам й подаде половината от парчето Кен-Ди, след това мушна собствената си половинка в своята уста и започне да дъвче лакомо.
Все още тъжна, Фран също задъвка.
…Той беше Уолт. Имаше спортен ягуар, който вдигаше сто и петдесет мили в час. Носеше италианска риза и английски обувки. Когато отвори очи, видя пред себе си малък телевизор, който се включи автоматично, настроен за сутрешното шоу на великия комик Джим Брискин. Брискин вече беше на екрана със своята огненочервена перука. Уолт се изправи, натисна бутона, превръщащ леглото в кресло и се настани удобно, за да гледа шоуто.
— Стоя на ъгъла между Ван Нес и Търговска в Сан Франциско — изрече Брискин весело. — Всеки момент ще станем свидетели на откриването на великолепната нова подземна кооперация „Сър Франсис Дрейк“ — първата сграда, която е изцяло под земята. Заедно с нас на откриването на сградата присъства очарователната изпълнителка на балади…
10
Сенсуализъм — философско учение, което признава усещането за единствен източник на познание. —