Избистрил мислите си по въпроса, той започна:
— Трябва да се съглася, че на пръв поглед това са тревожни изявления. Но те, след всичко казано, си остават изявления и нищо повече. Преди да сме хукнали на лов за вещици, искам да предложа следното…
В този момент от председателския пулт на масата пред Дълани се разнесе сигнал.
— Извинявай, Бъртън — каза Дълани. — Обаждания по принцип не се допускат, освен ако не е нещо спешно. Трябва да се обадя.
Той погледна надолу и натисна един бутон под равнището на масата.
— Да, Боб?
— Съжалявам, че ви прекъсвам, Сам, но току-що получихме от Титан нещо, което мисля, че ще искаш да чуеш, тъй като е свързано със срещата ви. От генерал Ванц е, предаде го преди десетина минути неговият офицер за връзка.
— Какво е то, Боб? — попита Дълани. Той усили звука и останалите се наведоха напред, за да слушат.
— В Падуа е имало някаква страхотна бъркотия, която е завършила с това, че Хенри и около двеста други талоиди така са побеснели, че в галоп са се втурнали с голи ръце да унищожат нашата база. Никой от кораба досега не е виждал такова нещо.
— Господи, това е ужасно! — възкликна Дълани. — Какво е станало с тях?
— О, те са добре — отговори гласът на Боб. — Нашите приятели са ги засекли с разузнавателната апаратура и са се измели. Базата е евакуирана — персоналът, имам предвид, иначе изглежда са оставили след себе си доста техника. Трябва да е било голяма паника.
— Кой беше ръководител там долу? — попита Дълани разтревожен.
— Каспър Ланг и Жиро. Те са се измъкнали с един военен ландър заедно с последните от лагера, но още не бяха се върнали на „Орион“, когато се предаваше съобщението. Явно не им е било до приказки, така че никой не знае какво точно се е случило. Очакваме допълнителна информация.
Дълани се намръщи за секунда.
— Ако са ги изритали от Падуа и там вече нямаме и база, това означава, че цялата падуанска програма просто се е разпукала по шевовете.
— Знам, затова реших, че трябва да ти съобщя това каза Боб.
— Нещо друго?
— Засега не. Да ти се обадя ли пак, като получим следващия бюлетин?
— Да, обади се. Благодари ти, Боб. Ще се чуем по-късно. Дълани прекъсна връзката и огледа вцепенените лица около масата.
— Е, мисля, че всички чухте. Този път изглежда наистина са оплели конците. Да изчакаме да видим какво ще стане… Погледът му се върна на Рамелсън.
— Както и да е, докъде бяхме стигнали? Мисля, че тъкмо се готвеше да кажеш нещо, Бъртън.
Рамелсън изпусна дълга, изпълнена с разкаяние въздишка.
— Съгласен съм с Фил — каза той. — Най-уместно е да отдадем всичко на психологическо разстройство сред ръководителите на мисията, причинено от комбинираното въздействие на силния стрес, прекалено голямата отговорност и напълно непредвидимото влияние на далечната извънземна среда. Наложително е положението незабавно да бъде променено, преди да сме изпаднали в друга беда. Така че моите предположения са следните…
38
Капитан Мейсън от специалните части на САЩ прие повикването на мониторния пулт в караулното до главния вход на база Генуа 1.
— Талоидски ездачи и превозни средства приближават входа, сър — докладва гласът на редник Каронети от вишката над караулното помещение. — Някои от пътниците май са наши, земни.
В същия момент на екрана се появи изображението, предавано от камерата на покрива. По широкия път от града, виещ се между стоманени конструкции, метални скелета и омотани с тръби преработвателни резервоари се приближаваше процесия от крачещи коли и ездачи талоиди. Приближаваше се бавно и спокойно, без да дава повод за тревога.
— Чудя се какво, по дяволите, може да е това — измърмори Мейсън през рамо към Петракоф, сержанта от охраната.
— Главата си залагам, че това са Замбендорф и неговите хора, най-после се появиха — каза Петракоф.
Мейсън се загледа няколко секунди в екрана, после кимна.
— Да… май си прав, Джан. Бягай да съобщиш на коменданта на базата. Вземи още три момчета, да си сложат шлемовете и да дойдат за резерв. Аз отивам навън при Пиърс и Макнали да видя какво става.
В първата от откритите карети, зад авангарда от генуезци-кавалеристи, Замбендорф седеше между Абакоян и Артур — лице към Галилео и Мойсей, които бяха опрели гърбове в капрата на двамата кочияши. Останалите от екипа бяха във първата карета заедно с Леонардо, генуезкия картограф, и Ланселот, рицаря на Артур, който беше довел Галилео от Падуа. Отзад в кортежа пътуваха различни сътрудници и служители от двора на Артур, между които и семейството на Леонардо, лорд Нелсън и представителен контингент от друиди.