— Мен ако питате, това е като в доброто старо време — каза Джо Фелбърг. — Ясно ви е какво имам предвид — чувствам се все едно пак съм на служба, само дето може би рано съм се уволнил.
Той се намръщи, сякаш не беше сигурен, че думите му са предали това, което иска да каже, после поклати с въздишка глава и се примири с факта, че в крайна сметка това няма никакво значение.
— Не знам… Както и да е, ще трябва да се примирим накрая.
Беше се радвал, че отново има военни около себе си и че отново участва в нещо, което е сериозно, вместо само да си играе. Отношенията му с екипа бяха това, което го задържаше, не бизнесът, в който работеха. Сега, когато ясно разбра това, той съвсем не беше сигурен, че тези отношения отново ще му повлияят.
Телма зашари колебливо с поглед, после го спря върху Замбендорф, който я наблюдаваше с любопитство. Тя разпери ръце и поклати глава.
— Добре, ще изрека онова, което всички мислят. Вижте, знаете при мен как стоят нещата — имам докторски титли по физика и математика, но винаги съм протестирала срещу такова общество, което плаща повече за шоуто на разни млади неандерталци, отколкото на хората, създали усилвателите, в които те крещят. Но с талоидите наистина чувствам, че направихме нещо важно за хора, които го заслужават и които истински го оцениха. А това беше само начало. Толкова много още трябва да бъде направено, мисля, че ние също бихме могли да допринесем немалко. Мисля обаче, че и никой от нас не е толкова луд, че да приеме идеята…
Телма млъкна и погледна озадачено Замбендорф, като забеляза, че очите му започнаха да святкат дяволито. На лицето й се изписа подозрителност.
— Карл, ти имаш нещо наум. На какво се смееш? Ти знаеш нещо, което не искаш да кажеш, нали? Клариса вдигна поглед към него.
— Какво има, Карл? — попита тя. Замбендорф й се ухили и остана безмълвен.
— Хайде, сега не раздаваш плочи на някой планински връх. Казвай!
— Е, благодарение на моите способности да предсказвам бъдещето с помощта на свръхестествени… — започна Замбендорф, но Абакоян го прекъсна:
— Я остави тия глупости! Какво е това, което знаеш, а не си ни казал?
— Още не съм сигурен, че знам нещо, Ото, затова не искам прибързано да ви изпълвам с надежди — отговори Замбендорф. — Но имам достатъчно добра представа за вашето мнение, аз самият се чувствам така. При това положение си позволих да приема, че…
От конзолата зад Уест се разнесе сигналът за повиквана.
— А, това може и да е известието, което чакам — каза Замбендорф, докато Уест се обръщаше да се обади.
— Карл Замбендорф там ли е? — попита след две-три секунди от екрана един от военновъздушните офицери на НАСО.
— Аз съм капитан Матюс, обаждам се от името на генерал Ванц.
— Тук съм, капитане — обади се Замбендорф, като остави чашата си и застана пред екрана.
— Генерал Ванц се интересува можете ли с вашите хора да бъдете на разположение за една среща с него и коменданта Крейг в глобус I веднага след изтичането на смяната — да кажем, в петнадесет нула-нула. Удобно ли е за всички?
— О, не мисля, че имаме някакви по-важни ангажименти — отговори нехайно Замбендорф. — Да, благодаря ви, капитан Матюс, съвсем удобно ще бъде.
— Ще ви запиша за тогава — потвърди Матюс. — Петнадесет нула-нула в административните помещения в глобус