Чудновата е партийната кариера на този политик, започнала през 1917 г. с феерично извисяване и завършила след десет години с пълна катастрофа. Троцки се опитва още веднъж да се обърне публично към масите по повод на смъртта на отдавнашния му съмишленик А. А. Йофе, сложил край на живота си. В миналото меншевик, влязъл в партията заедно с Троцки през 1917 г. Бил е кандидат-член на Централния комитет и член на Общоруския централен изпълнителен комитет (ВЦИК). От 1918 г. е на дипломатическа работа. Постоянен и убеден привърженик на Троцки, член на опозицията, Йофе написва предсмъртно обръщение към Троцки. Формално в писмото му става дума, че е обиден, задето този път Централният комитет на партията отказва да му отпусне парични средства за лекуване в чужбина. Но политическата същност на писмото е друга. Йофе пише, че „цензурата на Политбюро“ не дава възможност да се публикува истината за квазивождовете, сега „възведени в сан“. Не се съмнявам, пише Йофе, че моята смърт е „протест на борец“, убеден в правилността на пътя, който избрахте Вие, Лев Давидович. „Политически Вие винаги сте били прав, а сега по-прав от когато и да било.“ Йофе твърди: „С ушите си чух Ленин да признава, че и в 1905 г. не той, а Вие сте били правият. Пред смъртта човек не лъже и аз още веднъж Ви повтарям това днес… Залогът за победа на Вашата правота е именно в максималната Ви неотстъпчивост, в най-строгата Ви праволинейност, в недопускане на никакви компромиси…“ Писмото започва да се предава от ръка на ръка и дава повод за разни слухове. По решение на ЦК е публикувано в списание „Болшевик“ (1927, №23-24) с коментар от Ем. Ярославски, озаглавен „Философия на упадъчността“, в който изрично се съобщава, че Йофе редовно и многократно се е лекувал в чужбина за сметка на държавата. Писмото всъщност имало за цел да покаже, че изключването на Зиновиев и Троцки можело да се превърне по мнението на Йофе в оня тласък, който щял да пробуди партията и да я върне от пътя към термидора.
На погребението се събират много троцкисти младежи. Речи произнасят Троцки, Зиновиев, Каменев и техни съмишленици. Това е последното публично изказване на Троцки в Съветския съюз и последната публична демонстрация на опозицията. Но речите им не предизвикват вече оня резонанс, на който разчитат разгромените опозиционери. Шансовете им сега принадлежат на миналото. Троцки окончателно се убеждава, че е вожд без последователи, пълководец без армия.
Той е надвит, но не и превит. Сталин търси пътища и начини да изолира своя най-ненавистен съперник. Празнува победата си, но чувства, че борбата не е свършила. На няколко съвещания на апарата Сталин дава указания „да се следят троцкистите“, „да се отслаби още повече влиянието им“, „да се доунищожат политически“. Започват арести и интернирания. Троцки, който само три години по-рано е бил убеден, че в края на краищата ще застане начело на болшевишката партия, се оказва в положението на напълно низвергнат вожд. Неговите „платформи“, въпреки някои правилни идеи в тях, не са могли да прикрият главното: цялата си борба свеждал до двубой със Сталин. Но позициите на генералния секретар са вече трайни. Това постепенно разбират доста много партийни членове. Шансовете на Троцки да възглави партията отдавна вече са пропаднали.
След изключването на Троцки от партията Зиновиев и Каменев го придумват да се разкае, да си признае вината. Но трябва да кажем: каквото и да е говорено и писано за Троцки, той винаги е гледал на себе си през призмата на утрешното. Извънредно честолюбив и дори славолюбив човек, често се е замислял какво ще кажат за него историците, ако принесе днешния кратковременен успех в жертва на утрешната присъда на историята.