Сега, в края на 80-те години, когато избуя неимоверен интерес към истината в страниците на родната история, обществото се оказа буквално раздвоено по въпроса, как да бъде оценявана ролята на Сталин. Но ако се замислим, не Сталин е във фокуса на интереса ни към историята. Просто той символизира всичко онова, което историята преоценява. В центъра са нашите съдби, нашите болки, мъчителното ни недоумение как е могло да се появи и да съществува онова, което наричаме днес сталинизъм. И ако потрябва отношението на хората към неговата личност да се изрази с надгробен надпис, мисля, че надписите ще бъдат многобройни. На единия полюс би могло да бъде изсечен например такъв: „Грешките ти са известни. Заслугите ти са безспорни.“ А на диаметрално противоположния: „За престъпленията ти няма прошка. Тежко е бремето на твоето «наследство».“ Под светлината на истината все по-ясно ще се откроява особено сложната диалектика на преживяното в изминалите години, ще стане възможно да погледнем без наочници миналото в лицето и днешната „раздвоеност“ на общественото мнение постепенно ще изчезва. Но не, не в посока на формиране на някакво „средно“ становище, а по пътя на максималното изясняване на истината. Истината не бива да бъде рядка скъпоценност. Когато тя стане наша интелектуална същност, място за двойственост няма да има и във възгледите ни за Сталин като явление.
Историята много пъти е доказвала, че опитите на хората още приживе да си издигнат паметник са безплодни, краткотрайни, измамни. Абсолютно нейно право е в каква светлина ще запази спомена за една или друга личност. Още Плеханов в блестящия си труд „Към въпроса за ролята на личността в историята“ убедително посочва диалектическата зависимост на историческата преценка за човека от реалния му принос за развитието на обществото. Но от това не следва, разбира се, че само историческите личности оставят следи по прашните стъпала на пирамидата на прогреса. Историята не е просто редуване, смяна на епохите и времената. Тя е и безкрайна галерия от исторически портрети на хора, живели на тая земя. Не всички са равностойни, равнозначни, но всеки от тях има свое място. Наистина не всички и не всякога могат да бъдат обект за разглеждане. Това трябва да бъде специално подчертано и защото цели десетилетия нашата история изглеждаше „обезлюдена“ като среднощна улица. Голям брой исторически личности, събития, факти и процеси попадаха сякаш под действието на древния „закон за осъждане на спомена“. Но рано или късно това премълчаване напомня за себе си с висок, ако не и с яростен глас.
Ние не можем да не се радваме, че сега протича активен процес не само за обновяване на настоящето, но и за „реставриране“ на миналото. И както изглежда, фигурата на Сталин се превръща в интелектуален и емоционален епицентър на обществения интерес към миналото. В нашата литература, руска и съветска, вероятно няма по-противоречива личност. И толкова много хвалебствия и хули са изречени по неин адрес, че биха стигнали за цял легион историци.
Пътуването в бъдещето е трудно, несигурно. Пътуването в миналото не е по-леко. Както отбелязва сполучливо Лудвиг Фойербах, то винаги е „инжекция в сърцето“, тревожещо, вълнуващо. Когато се взираме в размиващите се образи от миналото, виждаме, че Сталин е една от най-сложните личности в историята. Независимо дали искаме, или не, такива хора принадлежат не само на миналото, но също така на настоящето и на бъдещето. Съдбата им е вечна „храна“ от мирогледно естество за размисли около битието, времето и съвестта. Един от изводите, възникващи още в началото на изследванията за Сталин, е, че животът на този човек е събрал като във фокус свръхсложната диалектика на своето време. Няма история без зигзази. Поемането на ръководството на партията, а фактически и на народа, от такъв човек като Сталин се превръща именно в трагичен зигзаг, в социална гримаса, подчертаваща незрелостта на новородилото се общество.
Загубила Ленин в критичен момент от историческия избор на пътища и методи за социалистическо строителство, партията попада в период на ожесточена междуособна борба. Идва етап, когато Лениновата гвардия се оказва на недостатъчно високо равнище, за да види в Сталин човек, опасен за партията, за неукрепналото още народовластие. А това довежда до положението диктатурата на пролетариата все повече да се проявява не откъм градивната си страна, а откъм наказателната. Днес знаем, че Сталин нямаше да бъде онзи Сталин, чийто портрет авторът се опитва да нарисува, ако не беше използувал насилието като главен инструмент за постигане на политическите цели. Фактически то става едно от решаващите средства за реализиране на социално-икономическите планове и програми. Този поврат в политическия курс, предприет още в края на 20-те години и проявил се особено релефно след XVII конгрес на партията, повлича след себе си върволица от злощастни години, когато само големият социален пълнеж на Октомври и привързаността на партията към ленинизма не позволиха народът да се усъмни в ценностите на социализма и да сложи край на започнатото от Ленин безпрецедентно преустройство на света. Затова никак не е случайно, че оценките за Сталин като личност претърпяват коренни изменения успоредно с изясняваната правдиво историческа истина. Като начало ще приведем две извадки.