През целия си живот Сталин се опитвал (и не без успех!) да превърне една от своите слабости в проява на сила. Още по време на революцията, когато трябвало да отиде сред хората — в някой завод, полк или на уличен митинг, у него възниквало чувството на вътрешна неувереност и тревога, което с течение на времето се научил да скрива. Сталин не обичал, пък и комай не умеел, изглежда, да се изказва пред хората. Думите му са обикновени, ясни, но без полет на мисълта, без афористичност и трибунна патетика. Силният акцент, скованият му и монотонен говор правят изказванията му неизразителни. Не току-тъй той по-малко от когото и да било от обкръжението на Ленин се е изказвал на митинги, срещи и манифестации. Предпочитал да съставя директиви и указания, да пише статии и антрефилета, да изпраща реплики във вестниците по повод на едни или други политически събития. Посредствен публицист, той е доста последователен и винаги категоричен в изводите си. В материалите му за вестниците има или светлина, или сянка. Друго не признава. Непретенциозните му простички статии привличат с латинската си яснота.
По-късно Сталин ще свикне с трибуните на конгресите и конференциите. Но положението тогава ще бъде друго: хората ще слушат тихия му спокоен глас в напрегнатата тишина, готова да се разцепи, да избухне в буря от аплодисменти, преминаващи в овации. Но тия речи ще приличат повече на култови заклинания, шепнени от всесилен жрец. Сталин въздига в правило сдържаното си отношение към преките контакти с масите — почти не е посещавал заводи, колхози, републики, не е бил на фронта. Гласът на „вожда“ прозвучава от време на време от самия връх на пирамидата. Долу, в ниското, се вслушват в него с благоговеен трепет милионите. „Вождът“ превръща саможивостта и необщителността си в атрибут на култа, на своята изключителност. За да бъде разбран Сталин, трябва винаги да имаме предвид едно: той е голям майстор в умението си да представя своите грешки, пропуски, престъпления, злокобни черти на характера си за постижения, успехи, прозорливост, мъдрост, постоянна грижа за хората…
В основата на моя анализ и на изводите ми са залегнали Лениновите трудове, партийните документи, материали от много архиви — от Централния партиен архив, Върховния съд на СССР, Централния държавен архив на Съветската армия, Държавния архив към Министерството на отбраната на СССР, архивите на музеи и други. Например, когато разглеждах военната страна от дейността на Сталин, изучих редица интересни, оригинални и непубликувани досега документи от архива към Министерството на отбраната на СССР. Дори първото ми запознаване с резолюциите на Сталин върху военните документи и със спомените на негови съвременници показва, че той далеч невинаги е вярвал в това, което е казвал. Ето един пример. Сталин чете проекта за присъда на военната колегия при Върховния съд на СССР по делото на генералите Д. Г. Павлов, В. Е. Климовски, А. Т. Григориев и А. А. Коробков, обвинени в „антисъветски заговор и умишлено разстройване на управлението на Западния фронт“. „Вождът“ спрял да чете и сухо отсякъл: „Не дрънкайте глупости…“ Веднага задраскали „антисъветски заговор“, „съзаклятнически цели“, „вражеска дейност“ и написали „проявили страхливост, неразпоредителност, допуснали разстройване на управлението на войските“. Макар обвинението да останало пак така несправедливо, а присъдата, произнесена на 22 юли 1944 г., крайно жестока, „вождът“ пред лицето на смъртната за страната и за самия него опасност не желаел повече да „играе“ старата игра на „заговорници“.