Бях падал по-малко от километър, набирайки скорост, невъзможна на Хиперион или Старата Земя, когато сепията — забравена някъде зад и над мен — се понесе надолу. Трябва да се бе придвижила с ослепителна скорост. Първото нещо, което си помислих, щом дългите й нишки се обвиха около мен като пипала, беше, че е гладна и е решила в никакъв случай да не губи вечерята си.
Ако съществото ме бе задържало рязко при скоростта, с която падах, и каякът, и аз щяхме да се пръснем на малки парченца. Но сепията започна да се спуска заедно с мен, като обкръжи лодката, платното, въжетата и мен с най-малките си пипалца — всяко от които дебело от два до пет метра — и после постепенно спря, изпускайки смърдящи на амоняк газове като спускателен кораб преди приземяване. След това отново започна да се издига към бурята, която продължаваше да бушува. Макар почти да бях загубил съзнание, забелязах, че сепията потъва във вихрещия се черен облак и в същото време придвижва разбития каяк и мен към отвор в огромното си прозрачно тяло.
„Е — изтощено си помислих аз, — най-после открих къде й е устата.“
Около и върху мен лежаха парчета от въжетата и параплатното. Каякът сякаш беше увит в груб сив плат. Опитах се да се обърна, като си мислех да пропълзя обратно към седалката на лодката и да взема игления пистолет, за да се освободя от създанието.
Пистолетът го нямаше, разбира се — беше изпаднал навън по време на яростното премятане и падането. Нямаше ги и възглавниците, раницата с дрехите ми, храната, водата и лазерното фенерче. Вътре нямаше абсолютно нищо.
Опитах се да се засмея, но не успях, докато пипалата теглеха каяка и вкопчилия се в него пътник през последните петдесет метра до зейналия отвор от долната страна на тялото на сепията. Сега по-ясно можех да видя вътрешните органи — пулсиращи и поглъщащи, движещи се на перисталтични вълни, някои пълни със зелените дисковидни създания. Когато нишките ме привлякоха по-близо, усетих непреодолима смрад на почистваща течност — амоняк, осъзнах аз, — от която очите ми се насълзиха и гърлото ми започна да пари.
Помислих си за Енея. Тази мисъл не бе продължителна или ясно оформена — просто мислен образ на момичето на шестнайсетия му рожден ден, със съвсем къса коса, потно и загоряло от медитации в пустинята — и й пратих едноединствено послание: „Съжалявам, хлапе. Направих всичко възможно, за да стигна до кораба и да ти го докарам. Съжалявам.“
После дългите пипала се увиха и притеглиха лодката и мен в устата, която трябва да беше широка трийсетина-четирийсет метра. Помислих си за фибростъклото, ултранайлоновото параплатно и въглеродните въжета, които влизаха вътре заедно с мен, и имах време за една последна мисъл: „Надявам се от тях да те заболи коремът“.
После потънах в смрад на амоняк и риба, смътно осъзнах, че въздухът във вътрешността на създанието не е годен за дишане и реших да изскоча от каяка, за да не бъда смлян, но загубих съзнание, преди да успея да направя каквото и да е или да помисля за нещо друго.
Когато вече не можех да съзнавам и виждам, сепията продължи да се издига сред облак, по-черен от безлунна нощ. Устата й се затвори и изчезна. Каякът, платното и аз бяхме само сянка в течното съдържание на търбуха й.
13.
Кензо Исозаки не се изненада, когато швейцарските гвардейци дойдоха за него.
Полковникът от Corpus Helvetica11 и осемте войника в пълни оранжево-сини униформи с енергийни копия и жезли на смъртта пристигнаха в кабинета му без предупреждение, поискаха да го видят и му представиха шифрован диск, който му нареждаше да се облече официално и да се яви при Негово светейшество папа Урбан XVI. Незабавно.
Полковникът го последва в частния му апартамент, където Исозаки бързо взе душ и облече най-официалната си бяла риза, сива жилетка, червена вратовръзка, черния си двуреден полукостюм със златни копчета отстрани и черна кадифена пелерина.
— Мога ли да телефонирам на колегите си, за да им дам служебни нареждания в случай, че пропусна съвещанията, определени за днес? — попита полковника той, когато излязоха от асансьора в главната приемна. Гвардейците образуваха нещо като златисто-син коридор между работните места.
— Не — отвърна офицерът от швейцарската гвардия. На обичайното място на личния кораб на Исозаки беше кацнал разузнавателен таран на мирския флот. Членовете на екипажа съвсем леко кимнаха с глава на шефа на Търговския мир, казаха му да пристегне коланите на ускорителното си кресло и после полетяха навътре в системата. На тактическия холодисплей се виждаше, че ги ескортират два фотонни кораба.