Спирам при равното, открито ледено пространство в началото на пързалката, обръщам се във всички посоки и се наслаждавам на гледката. На юг и запад отвъд сгрените от луната кипящи облаци далеч надолу хребетът Фари сияе на светлината на Оракул. Високо по хребета на север от Фари пламтят факли, ясно бележещи Долния път и аз мога да видя осветените висящи мостове много по-далеч на север. В небето зад пазара Фари зървам блясък и си представям, че това е факелната светлина на Потала, Зимният дворец на Негово светейшество Далай лама, най-великолепната каменна архитектура на планетата. Зная, че само няколко клика на север оттам Мирът е получил парче земя в Ран Цо под сянката на Шивлинг — „Фалосът на Шива“. Представям си християнските мисионери, размишляващи за тази езическа скверност и се усмихвам под термомаската си.
Стотици километри на запад отвъд Потала се намира планинското царство на Коко Нор с безбройните му висящи села и опасни мостове. Далеч на юг по огромния хребет, наречен Лоб-санг Гятсо, се намира земята на сектата на Жълтата шапка, свършваща при върха Нанда Деви, където се говори, че живеела хиндуистката богиня на блаженството. На югозапад от тях, толкова далеч оттук, че слънцето там все още продължава да залязва, се намира Музтаг Алта с десетките й хиляди мюсюлмани, пазещи гробниците на Али и другите ислямски светци. На север от Музтаг Алта хребетите преминават в земи, които никога не съм виждал — дори от орбита по време на приближаването ми към планетата, — подслоняващи високите жилища на скитниците евреи, разположени в подножието на върховете Цион и Морая. Там са двата града Авраам и Исаак, в които се намират най-добрите библиотеки на Тян Шан. На север и запад от тях се издигат върховете Сумеру — центърът на вселената — и Харни, колкото и да е странно, също център на вселената. И двата са около шестстотин клика на югозапад от четирите върха Сан Франциско, обитавани от племето на хопи-ескимосите, също убедени че техните върхове са център на вселената.
Когато се обръщам и поглеждам на север, мога да видя най-голямата планина в нашето полукълбо и северна граница на света ни, тъй като няколко клика на север оттам хребетът изчезва под фосгенови облаци — Чомо Лори, „Снежната царица“. Колкото и да е невероятно, залезът все още осветява замръзналия връх на Чомо Лори, докато Оракул окъпва източните й хребети с меката си светлина.
Хребетите Кун Лун и Фари минават на юг от Чомо Лори и пропастта помежду им постепенно се разширява дотолкова, че на юг от току-що прекосения от нас кабелен път над нея не могат да се прехвърлят мостове. Обръщам се с гръб към северния вятър и поглеждам на юг и изток, проследявам с очи извиващия се хребет Кун Лун и си представям, че мога да видя факлите двестатина клика на юг, където градът Хей уанг-му, „Царицата майка на Запада“ (като този „запад“ е югозапад от гледна точка на Средното царство), подслонява около трийсет и пет хиляди души.
Южно от Хей уанг-му се издига огромният връх Коя. В момента над облаците се вижда само неговата най-висока точка. Според вярващите, живеещи в градове от ледени тунели в подножието му, там е затворен в херметичната си ледена гробница Кобо Дайши, основателят на шингонския будизъм, който очаква подходящите условия, за да излезе от транса на медитацията си.
Отвъд хоризонта на изток от връх Коя е връх Калаис, дом на Кубера, хиндуисткият бог на богатството, и на Шива, който очевидно няма нищо против да е на повече от хиляда километра облачно пространство от фалоса си. Твърди се, че жената на Шива, Парвати, също живее на Калаис, макар че никои не е чувал мнението и за отдалечеността на фалоса на съпруга й.
През първата си година на планетата А. Бетик е пътувал до Калаис и ми е казвал, че върхът е красив, един от най-високите на този свят — повече от деветнайсет хиляди метра над морското равнище. Андроидът го обрисува като напомнящ на мраморна скулптура, издигаща се над пиедестал от набраздена скала. Той каза също, че на самия връх на Калаис, високо сред леда, където въздухът е прекалено рядък, за да е годен за дишане, е построен храм от въглеродна сплав, посветен на будисткото божество на планината Демчог, „Върховно блажения“, танцуващ гигант, висок поне десет метра, син като небето, увит в гирлянди от черепи и доволно прегърнал съпругата си. А. Бетик каза, че синьокожото божество малко приличало на него. Самият дворец се намира в абсолютния център на кръглия връх, лежащ по средата на мандала12, съставена от по-ниски снежни върхове, всички свързани в свещения кръг — физическата мандала — на божественото пространство на Демчог, където медитиращият ще открие мъдростта, за да се освободи от цикъла на страдание.
12
Схематизирано изображение на космоса в хиндуистката и будистката иконография, обикновено концентрично съчетание от геометрични фигури, всяка от които съдържа образ или атрибут на божество. — Б.пр.