— Да. — Тя хвърли поглед през рамо и отново ми се усмихна. — Всичко е наред, Рол. — Пресякохме тераса, разположена отстрани на най-горната от три пагоди, построени една върху друга. Усетих, че повърхността леко се люлее и когато излязохме на тясната платформа между пагодите, цялата постройка завибрира. Забелязах, че хората напускат най-западната пагода по тясна пътека покрай скалната стена.
— Тази част малко се клати, но е достатъчно устойчива — усетила страха ми, каза Енея. — В дупки, пробити в скалата, са вкарани греди от по-здрав бор бонзай. Това поддържа цялата инфраструктура.
— Гредите гният — отвърнах аз, докато я следвах по къс висящ мост, който се люлееше на вятъра.
— Така е — съгласи се тя. — Затова са подменяни на няколко пъти през осемстотинте и няколко години, откакто Храмът е тук. Никой не знае точно колко пъти. Архивите им са по-несигурни от платформите.
— И са те наели да продължиш строежа на това място, така ли? — попитах аз. Бяхме излезли на тераса от виненочервено дърво. В края й се издигаше стълба, водеща към друга платформа, от която излизаше още по-тесен мост.
— Да — потвърди Енея. — Аз съм нещо като архитект и строителен инженер. Когато пристигнах, ръководих строежа на таоистки храм край Потала и Далай лама реши, че може би ще успея да довърша изграждането на Храма, висящ във въздуха.
— Когато си пристигнала — повторих аз. Намирахме се на висока платформа по средата на сградата. Заобикаляха я красиво резбовани парапети и върху нея се издигаха две малки пагоди. Енея спря пред вратата на първата. — Храм? — попитах.
— Моят дом. — Тя се усмихна и посочи към вътрешността. Надникнах. Квадратната стая бе само три метра широка. Подът й беше от полирано дърво, покрито с две малки рогозки татами14. Най-удивителна бе отсрещната стена — такава просто нямаше. Параваните шоджи15 бяха отворени и стаята гледаше към откритото пространство. Вятърът, който вееше покрай скалната стена, шумолеше в листата на три подобни на върбови клонки в красива жълта ваза, поставена върху ниска дървена платформа до западната стена. Това бе единствената украса.
— Тук се събуваме, преди да влезем в някоя сграда — освен в преходните коридори — каза Енея и ме поведе към другата пагода. Беше почти като първата, само че параваните бяха затворени и на пода до тях имаше дюшек. — Вещите на А. Бетик — продължи тя, като посочи към малко, червено шкафче до дюшека. — Тук сме ти приготвили място. Хайде, влизай. — Енея изу ботушите си, тръгна по татамито, дръпна параваните и седна по турски на рогозката.
Събух се, оставих раницата до южната стена и отидох да седна до нея.
— Е — каза тя и отново ме хвана за горната част на ръцете. — Божичко.
За миг не бях в състояние да говоря. Зачудих се дали височината или богатата атмосфера не ме правят толкова емоционален. Съсредоточих се върху върволиците от хора в ярки чуби, които напускаха Храма по тесните первази и мостове на запад по скалната стена. Точно срещу отворената врата сияеше масивът на Хенг Шан, чиито ледници блестяха под късното следобедно слънце.
— Господи — тихо казах аз. — Тук е прекрасно, хлапе.
— Да. И опасно, ако човек не внимава. Утре с А. Бетик ще те заведем горе на скалата и ще ти изнесем освежителна лекция по катераческа екипировка и обичаи.
— По-скоро основен курс — отвърнах аз. Не можех да откъсна поглед от лицето й, от очите й. Страхувах се, че ако отново докосна голата й кожа, помежду ни ще прескочи електрически ток. Спомнях си как беше, когато я докосвах като дете. Поех си дъх. — Добре. Когато си пристигнала тук, Далай лама — който и да е той — е казал, че можеш да работиш на Храма. И кога пристигна тук? Как пристигна тук? Кога срещна Рахил и Тео? Кого друг познаваш добре тук? Какво се случи, след като се сбогувахме в Ханибал? Какво се случи с всички останали в Талиезин? Преследваха ли те мирски войски? Къде научи всички тези архитектурни неща? Все още ли разговаряш с Лъвовете, Тигрите и Мечките? Как…
Енея вдигна ръка. Тя се смееше.
— Едно по едно, Рол. И аз трябва да чуя всичко за твоето пътуване, нали знаеш. Вгледах се в очите й.
— Сънувах, че разговаряме — промълвих аз. — Ти ми разказа за четирите стъпки… за научаването на езика на мъртвите… за научаването…
— На езика на живите — довърши вместо мен тя. — Да. И аз го сънувах.
Трябва да бях повдигнал вежди.
Енея се усмихна и сложи ръцете си върху моите. Сега дланите й бяха по-големи и покриваха огромния ми юмрук. Спомнях си времето, когато и двете й ръце биха потънали в една от дланите ми.