Енея кимна и докосна ръцете им. Всички се заспускаха по стълбите или се плъзнаха по кабелите.
Двамата с Енея останахме сами на най-горната платформа. След битката небето изглеждаше мрачно. Разбрах, че облаците са се издигнали над хребета и скриват звездите като мокра хавлия, хвърлена върху черна дъска. Енея отвори вратата на стаята си, влезе вътре, запали фенера и се върна на прага.
— Идваш ли, Рол?
Разговаряхме. Но не веднага.
Сексът ми се струва прекалено абсурден, когато го описвам — абсурден ми се струва дори моментът, когато небето буквално се стоварваше отгоре ни и след като любовницата ми току-що беше провела нещо като Тайна вечеря, — но сексът никога не е абсурден, щом правиш любов с жената, която истински обичаш. С мен бе така. Дори да не го бях разбирал преди Тайната вечеря, тогава го осъзнах — изцяло, напълно и безусловно.
Може би два часа по-късно Енея облече кимоно, аз нахлузих юката18 и ние застанахме до отворения шоджи. Тя запари чай, двамата взехме чашите си и седнахме един срещу друг, опрели гръб на рамките на паравана. Босите ни ходила се докосваха. Моят десен и нейният ляв крак висяха над бездънната бездна. Въздухът беше студен и миришеше на дъжд, но бурята бе преминала на север от нас. Върхът на Хенг Шан се криеше в облаци, ала постоянните проблясъци на мълниите осветяваха всички по-ниски хребети.
— Рахил наистина ли е онази Рахил от „Песните“? — попитах аз. Това не бе въпросът, който исках, но се страхувах да задам.
— Да — отвърна Енея. — Тя е дъщерята на Сол Уайнтрауб — жената, която се разболяла от болестта на Мерлин на Хиперион и след двайсет и седем години отново станала бебе, което Сол взел със себе си на поклонението.
— И жената, която също е известна като Монита — прибавих аз. — И като Мемносина…
— Припомняща — промълви Енея. — И Памет. Подходящи имена за ролята й по онова време.
— Та това е било преди двеста и осемдесет години! — възкликнах аз. — И на десетки светлинни години… на Хиперион. Как е стигнала тук?
Енея се усмихна. От топлия чай към разрошената й коса се надигаше пара.
— Моят живот започна преди повече от двеста и осемдесет години — напомни ми тя. — И на десетки светлинни години… на Хиперион.
— Значи е стигнала тук също като теб, така ли? През Гробниците на времето?
— И да, и не — отвърна Енея. Тя повдигна ръка, за да не ми позволи да възразя. — Зная, че искаш да ти го кажа направо, Рол… без алегории, сравнения или евфемизми. Съгласна съм. Моментът за откровен разговор настъпи. Но истината е, че Сфинксовите гробници на времето са само част от пътуването на Рахил.
Зачаках.
— Спомняш си „Песните“ — каза тя.
— Спомням си, че поклонникът на име Сол е взел дъщеря си… след като личността на Кийтс някак си я спасила от Шрайка и след като започнала да остарява нормално… че я е отвел през Сфинкса в бъдещето… — Замълчах. — В това бъдеще ли?
— Не — отвърна Енея. — Бебето Рахил отново станало дете, а после и млада жена в бъдеще, различно от това. Баща й повторно я отгледал. Тяхната история е… чудесна, Рол. Буквално изпълнена с чудеса.
Разтрих челото си. Главоболието ми бе преминало, но сега заплашваше отново да се завърне.
— И е стигнала тук пак през Гробниците на времето, така ли? — попитах аз. — Които са се връщали във времето заедно с тях?
— Отчасти през Гробниците на времето — каза Енея. — Освен това самата тя е способна да се движи през времето.
Зяпнах. Това граничеше с лудост.
Енея се усмихна, сякаш прочела мислите ми или просто разчела изражението на лицето ми.
— Зная, че ти се струва безумно, Рол. Голяма част от онова, което все още ни предстои да преживеем, е много странна.
— Слабо казано — отвърнах аз. Още една мисловна ключалка поддаде. — Тео Бърнард! — възкликнах аз.
— Да?
— В „Песните“ има Тео, нали? Мъж… — Съществуваха много варианти на устното предание, поемата понякога се пееше и в съкратените, популярни версии се пропускаха много от по-дребните подробности. Баба ме беше накарала да науча по-голямата част от цялата поема, но скучните моменти никога не бяха задържали интереса ми.
— Тео Лейн — кимна Енея. — По едно време секретар на Консула на Хиперион, по-късно първи хегемонийски генерал-губернатор на нашата планета. Като момиче веднъж се срещнах с него. Достоен мъж. Скромен. Носеше архаични очила…
— Този Тео — прекъснах я аз, като се мъчех да си обясня нещата. „Някаква промяна на пола?“ Тя поклати глава.
— Почти улучи, но няма да получиш пура, както би казал Фройд.
— Кой?
— Тео Бърнард е пра-пра-пра и така нататък внучка на Тео Лейн — продължи Енея. — Нейната история сама по себе си е цяло приключение. Но е родена в тази епоха… избягала от мирските колонии на Мауи-обетована и се присъединила към бунтовниците… но го направила заради нещо, което аз казах на първия Тео преди близо триста години. То се предавало от поколение на поколение. Тео знаеше, че ще съм на Мауи-обетована, когато бях…