— Остават ни часове до срещата на дърволета — тихо промърмори тя. После нареди нещо на капсулата и заоблените стени станаха абсолютно прозрачни. Сякаш плувахме сред тези безбройни клони и големи колкото платна листа. В един миг ни огряваше слънчевата топлина, в следващия поглеждахме от другата страна на прозрачната капсула потъвахме в нощ и звезди.
— Не се тревожи — каза Енея, — ние можем да виждаме навън, но външната повърхност не е прозрачна. Огледална е.
— Откъде си сигурна? — прошепнах и отново я целунах по шията, търсейки пулса й.
Тя въздъхна.
— Предполагам, че няма как да сме сигурни, освен ако не излезем да проверим отвън. Нещо като проблем на Дейвид Хюм19.
Опитах се да си спомня философските си занимания в Талиезин, разговорите за Бъркли, Хюм и Кант. Подсмихнах се.
— Има и друг начин да проверим — казах аз, като прокарах босото си стъпало по прасците и задната страна на бедрата й.
— Как? — със затворени очи измърмори приятелката ми.
— Ако някой можеше да ни види — отвърнах, като се плъзнах зад нея и започнах да разтривам гърба й, без да й позволявам да се отдалечи, — след трийсет минути навън ще се събере огромна тълпа от прокудени ангели, храмери и кометни фермери.
— Наистина — без да отваря очи отвърна Енея. — И защо?
Залових се да й покажа. Тя отвори очи.
— О, Господи — тихо възкликна Енея. Страхувах се, че я шокирам.
— Рол? — прошепна тя.
— Хммм? — без да спирам измърморих аз. Затворих очи.
— Може да си прав за това, че външната повърхност на капсулата е огледална — промълви тя и после отново въздъхна, този път по-дълбоко.
— Мммхмм?
Енея ме хвана за ушите и ни завъртя, притисна се към мен и прошепна:
— Защо не оставим външната повърхност прозрачна и не направим огледална вътрешната?
Рязко отворих очи.
— Майтап бе — прошепна тя и ни оттласна от стената на капсулата. Звездите сияеха навсякъде около нас.
На вечерята-заседание на „Игдразил“ бяхме облечени в официални черни костюми. Вълнувах се от мисълта, че съм на борда на един от легендарните дърволети и останах малко разочарован, когато разбрах, че не съм забелязал преминаването ни от клоните на биосферата в дънера. Едва когато се събрахме — бяхме стотици — на поредица от платформи и открити капсули и дърволетът наистина се отдели от заобикалящите го листа, големи колкото градове, клони, колкото провинции и стволове, колкото континенти разбрах, че сме на борда и се движим.
От стесняващата се корона на дървото до блестящата коренова система от кипяща ядрена енергия в основата му „Игдразил“ трябва да беше дълъг малко повече от километър. Ускорението донякъде ни върна гравитацията — навярно само няколко стотни от процента микрогравитация, — но въпреки това след безтегловността усещането бе объркващо. Все пак беше по-добре, че можем да седим на масите и да се гледаме в очите, вместо да плуваме във въздуха… Помислих си за Енея и за последните ни часове, прекарани заедно, и това ме накара да се изчервя. На многобройните платформи бяха подредени маси и столове. Мнозина висяха на крехките въздушни мостове, свързващи платформите, на спиралните стълбища, виещи се из клоните и листата на централния ствол като лиани или седяха в сенчести беседки.
Двамата с Енея бяхме настанени на кръглата централна маса, заедно с Истинския глас на Дървото Хет Мастийн, водачите на прокудените, още двайсетина храмери, бежанците от Тян Щан и други. Аз седях отляво на приятелката си. От дясната й страна бяха представителите на храмерите. Дори сега мога да си спомня имената на повечето присъстващи.
Освен капитана на дърволета Хет Мастийн, имаше още шестима храмери, сред които Кет Ростийн — представен ми като Истинския глас на Звездното дърво, първосвещеник на Муир и говорител на Храмерското братство. Сред дванайсетимата прокудени бяха Систендж Коридуел и Навсън Хамним, но имаше и други, които не приличаха на тези високи и слаби архетипи на прокудените: Ам Чипета и Кент Кинкент, двама по-ниски, по-тъмни прокудени — семейна двойка, помислих си аз, — с живи очи и без ципи между пръстите си; Сиан Кинтана Каан, жена, която или носеше блестяща роба от ярки пера, или си ги имаше по рождение, както и нейните синьопери партньори Пол Юри и Морган Ботъмс. Други двама повече подхождаха на представата ми за прокудените — Драйвендж Никаагат и Палу Корор, — защото бяха адаптирани към вакуумна среда и по време на целия банкет носеха сребърните си пластокостюми.
Присъстваха четирима хебронски сенешай алуити — Ллииоонн и Ооееаалл, с които се бях запознал по-рано, както и още две стройни зелени фигури, представени ми от Енея като Ааллооее и Ннииллоо. Можех само да предполагам, че четиримата са роднини или брачни партньори в някаква сложна връзка.