Кет Ростийн погледна към носещото се във въздуха смъртно ложе.
— Казах му къде да се приземи, мамицата му — изхриптя гласовият синтезатор на стария поет. — Където съм роден. Където искам да умра. А сега, ако обичате, си измъкнете палците от задниците и ме изтъркаляйте оттук, за да мога да видя небето.
А. Бетик изключи всички монитори на Силенъс — всичко, освен най-важната животоподдържаща апаратура — и отново ги свърза в същото ЕМ тласкателно поле. Докато бяхме на дърволета, андроидите, клонингите на прокудените и храмерите бяха построили дълга рампа от стаята на върха на кулата до земята, после бяха направили изходен тротоар до края на града. Докато придружавахме леглото под слънчевите лъчи навън, забелязах, че всичко това се е приземило невредимо. Когато минавахме покрай абаносовия кораб на Консула, един от високоговорителите на корпуса каза:
— Сбогом, Мартин Силенъс. За мен беше чест да ви познавам.
Древната фигура на леглото успя доста енергично да повдигне костеливата си ръка.
— Ще се видим в ада, Кораб.
Напуснахме плочата на града, спуснахме се по рампата и погледнахме към тревата и далечните скали, не чак толкова по-различни от мочурищата на детството ми, освен гората от дясната ни страна. Гравитацията и въздушното налягане бяха същите, каквито си ги спомнях от четиригодишното ни пребиваване на Земята, макар че въздухът тук бе много по-влажен, отколкото в пустинята.
— Къде сме? — попитах, без да се обръщам конкретно към никого. Кет Ростийн беше останал в кулата и сега само четиримата с андроида, умиращия поет и отец де Соя стояхме под утринните лъчи в ранен пролетен ден в северното полукълбо.
— Където беше имението на майка ми — промълви синтезаторът на Мартин Силенъс. — В сърцето на сърцето на Северноамериканския резерват.
А. Бетик вдигна поглед от медицинските монитори.
— Струва ми се, че в дните преди Голямата грешка това място се е наричало Илинойс — каза той. — Центърът на този щат, струва ми се. Виждам, че прериите са се върнали. Онези дървета са брястове и кестени… изчезнали през двайсет и първи век, ако не греша. Онази река оттатък скалите тече на юг-югозапад и се влива в Мисисипи. Мисля, че вие сте… хм… прекосили част от тази река, г. Ендимион.
— Да — отвърнах аз. Спомних си малкия ми каяк, сбогуването в Ханибал и първата целувка на Енея.
Зачакахме. Слънцето се издигаше все по-нависоко. Вятърът шумолеше в тревата. Някъде отвъд дърветата птица възрази срещу нещо, както могат само птиците. Погледнах към Мартин Силенъс.
— Момче — каза синтезаторът на стария поет, — ако очакваш да умра, само за да ти спестя слънчевия загар, можеш да го забравиш, мамицата му. Вкопчил съм се в живота само с ноктите си, но те са стари, здрави и дълги.
Усмихнах се и докоснах костеливото му рамо.
— Момче? — прошепна поетът.
— Да, сър — отвърнах аз.
— Преди години ми каза, че старото ти бабе — наричаше я Баба — те карало да учиш моите „Песни“ наизуст, докато не започвали да ти текат от ушите. Вярно ли е?
— Да, сър.
— Можеш ли да си спомниш стиховете, които написах за това място… каквото беше по мое време?
— Мога да се опитам — отвърнах аз. Затворих очи. Изкушавах се да докосна Празнотата, да потърся звуците на онези уроци с гласа на Баба, вместо да се мъча да си ги спомня сам, но го направих по трудния начин с помощта на мнемоничните средства, на които тя ме беше научила, за да си спомням конкретни откъси. Застанал там, все още със затворени очи, започнах да рецитирам стиховете, както си ги спомнях: