Замълчах. Следващата част ми се губеше. Никога не бях обичал тези фалшиво лирични моменти от „Песните“, предпочитах баталните сцени.
Докато рецитирах, бях докосвал рамото на стария поет и бях усетил, че се отпуска под дланта ми. Отворих очи в очакване да видя на леглото мъртвец.
Мартин Силенъс ми се ухили като сатир.
— Не е зле, не е зле — изхриптя той. — Не е зле за стар наемник като теб. — Видеообективите му се обърнаха към андроида и свещеника. — Виждате ли защо избрах това момче да довърши „Песните“ вместо мен? Той не може да напише и един шибан стих, но има памет като на слон.
Канех се да попитам „Какво е слон?“, когато без конкретна причина хвърлих поглед към А. Бетик. За миг, след всички години, през които бях познавал любезния андроид, аз наистина го видях. Долната ми челюст увисна.
— Какво има? — тревожно попита отец де Соя. Навярно си беше помислил, че получавам инфаркт.
— Ти — казах на А. Бетик аз. — Ти си Наблюдателят.
— Да — потвърди андроидът.
— Ти си един от тях… от тях… от Лъвовете, Тигрите и Мечките.
Свещеникът премести поглед от мен към А. Бетик, после към все още ухиления мъж на леглото и накрая обратно към андроида.
— Никога не съм харесвал този израз на г. Енея — съвсем тихо произнесе А. Бетик. — Никога не съм виждал на живо лъв, тигър или мечка, но разбирам, че ги обединява известна свирепост, чужда на… хм… на извънземната раса, към която принадлежа.
— Ти си приел формата на андроид преди векове — казах аз, все още зяпнал с все по-пълно разбиране, остро и болезнено като удар в главата. — Присъствал си на всички основни събития… на възхода на Хегемонията, на откриването на хиперионските Гробници на времето, на Падането на телепортаторите… мили Боже, ти си участвал в последното поклонение на Шрайка.
А. Бетик леко сведе голата си глава.
— Ако работата ти е да наблюдаваш, г. Ендимион, винаги трябва да си на подходящото място.
Наведох се над леглото на Мартин Силенъс, готов да го разтърся и съживя, ако вече е мъртъв, за да ми отговори.
— Ти знаеше ли това, старче?
— Не и преди да тръгне с теб, Рол — отвърна поетът. — Не и докато не прочетох разказа ти чрез Празнотата и осъзнах…
Отстъпих две крачки назад в меката, висока трева.
— Какъв идиот съм бил — промълвих. — Не виждах нищо. Нищо не разбирах. Бил съм глупак.
— Не — отвърна отец де Соя. — Бил си влюбен. Приближих се до А. Бетик, сякаш се готвех да го удуша, ако незабавно не ми отговореше честно. Навярно щях да го направя.
— Ти си бащата — казах аз. — Ти ме излъга, че не знаеш къде е изчезнала Енея. Ти си бащата на детето… на следващия месия.
— Не — спокойно отвърна андроидът. Наблюдателят. Едноръкият Наблюдател, приятелят, който десетки пъти едва не загина заедно с нас. — Не — повтори той. — Аз не съм съпругът на Енея. Не съм бащата.
— Моля те — с разтреперани ръце казах аз, — недей да ме лъжеш. — Но знаех, че няма да ме излъже. Че никога не ме е лъгал.
А. Бетик ме погледна право в очите.
— Аз не съм бащата — повтори той. — Сега няма баща. И никога не е имало нов месия. Няма дете.
„Мъртво е. И двамата са мъртви… детето й, съпругът й, — който и да е бил, каквото и да е бил — като самата Енея. Моето скъпо момиче. Моето любимо момиче. Нищо не е останало. Само прах.“ Макар твърдо да бях решил да открия детето, да помоля бащата Наблюдател да ми позволи да съм приятел на това дете, негов телохранител и ученик, какъвто бях на Енея, дълбоко в сърцето си бях разбирал, че във вселената на живите няма дете на любимата ми… щях да чуя музиката на тази душа, отекваща в Празнотата като фуга на Бах… нямаше дете. Всичко беше прах.
Обърнах се към отец де Соя, готов да докосна цилиндъра с останките на Енея, готов да приема факта, че завинаги я няма с първия допир до студената стомана. Щях да отида сам и да намеря място, на което да разпръсна праха й. Ако се наложеше, щях да отида до Аризона. Или само дотам, където преди бе Ханибал… където за първи път се целунахме. Навярно това беше мястото, където е била най-щастлива.
— Къде е цилиндърът? — с предрезгавял глас попитах аз.
— Не го нося — отвърна свещеникът.
— Къде е? — Не бях ядосан, само много, много уморен. — Ще се върна в кулата да го взема.
Отец Федерико де Соя си пое дъх и поклати глава.
— Оставих го на дърволета, Рол. Не го забравих. Нарочно го оставих там.
Зяпнах го, по-скоро озадачен, отколкото гневен. После разбрах, че той — и А. Бетик, дори и старият поет на леглото — са обърнали глави към скалите над реката.