— Какво? — объркано ме погледна тя.
— Причината, поради която ще се нуждаеш от Мълниеносната свиня и Дем Лоа след около година — дрезгаво поясних аз. — Момче ли ще е или момиче?
— Аххх — вече разбрала, рече Енея. Тя отново извърна лице, отпусна се в ръцете ми и намести глава под брадичката ми. Докато говореше, можех да усетя думите, вибриращи в костите ми. — Не зная, Рол. Наистина не зная. Това е единствената част от живота ми, към която винаги съм избягвала да поглеждам. Всичко, което ще се случи сега, ще е ново. О… от отделни погледи към други неща зная, че ще имаме здраво дете и че да оставя бебето… и теб… ще е най-трудното за мен… много по-трудно, отколкото, когато ще трябва да позволя да ме хванат в базиликата „Св. Петър“ и да се оставя в ръцете на мирските инквизитори. Но от погледите към себе си след този период — когато отново съм с теб на Тян Шан, в моето бъдеще и твоето минало, и страдам, защото не мога да ти кажа за всичко това — зная още нещо: тогава ще ме утешава фактът, че в това бъдеще нашето бебе е добре и че расте при теб. Зная и че никога няма да му позволиш да забрави коя съм била и колко много съм обичала и двама ви.
Тя дълбоко си пое дъх.
— Но дали ще е момче, или момиче, или пък как ще го наречем… нямам представа, скъпи. Реших да не поглеждам в това време, в нашето време, а просто да го изживея заедно с теб ден за ден. Аз съм също толкова сляпа за това бъдеще, колкото и ти.
Обгърнах я с ръце през гърдите и силно я притиснах към себе си.
Разнесе се смутено изкашляне и ние вдигнахме погледи, за да осъзнаем, че А. Бетик все още стои до хокинговото килимче.
— Стари приятелю — каза Енея и стисна ръката му, докато аз продължавах да я прегръщам. — Какво повече можем да изразим с думи?
Андроидът поклати глава, но после попита:
— Някога чели ли сте сонета на баща ви „На Омир“, г. Енея?
Скъпото ми момиче се замисли, намръщи се и отвърна:
— Струва ми се, че съм го чела, но не си го спомням.
— Навярно част от него се отнася до въпроса на г. Ендимион за бъдещето на Църквата на отец де Соя — обясни синьокожият човек. — А и до други неща. Бихте ли желали да го чуете?
— Моля те — рече Енея. По обтегнатите силни мускули на притиснатия й към мен гръб и по напрегнатите й пръсти върху дясното ми бедро можех да усетя, че е също толкова нетърпелива, колкото мен, да потеглим и да намерим място за лагеруване. Надявах се, че рециталът на А. Бетик ще е кратък. Андроидът започна:
— Благодаря ти — каза Енея. — Благодаря ти, скъпи приятелю. — Тя се освободи от мен достатъчно, за да целуне андроида за последен път.
— Хей — намесих се аз и се опитах да изхленча като забравено дете.
Тя ме целуна по-продължително. Много по-продължително. Страхотно по-продължително.
Махнахме с ръце за последно сбогом, аз докоснах полетните влакна и вековното килимче се издигна на петдесет метра, за последен път прелетя над странстващия град и каменната кула, направи кръг над абаносовия космически кораб на Консула и ни понесе на запад. Вече доверили се на Северната звезда, тихо обсъждащи подходящо наглед място за лагеруване, разположено на височина няколко километра на запад, ние прелетяхме над гроба на стария поет, където продължаваше да стои на пост Шрайка, минахме над реката, чиито вълни и бързеи улавяха последните отблясъци на залеза, и се извисихме, за да обгърнем с поглед тучните ливади и мамещи гори на новата ни игрална площадка, на нашия древен свят, на нашия нов свят… на нашия пръв, бъдещ и най-чуден свят.