Енея се усмихна, но очите й продължаваха да блестят.
— Хората очакват Иисус, Яхве и И Ти да им спасят задниците още отпреди да си покрият задниците с мечи кожи и да излязат от пещерите — отвърна тя. — Ще се наложи да продължават да чакат. Това си е наша работа… наша битка… и ние трябва сами да се погрижим за себе си.
— Кои ние? Тримата с теб и А. Бетик срещу около осемстотин милиарда преродени вярващи ли? — тихо попитах аз.
Енея отново направи грациозния жест с ръка.
— Да — каза тя. — Засега.
Когато пристигнахме, беше не само тъмно, но и валеше като из ведро — студен дъжд от края на есента. Мисисипи бе голяма река — една от най-големите на Старата Земя — и спускателният кораб направи кръг над нея, преди да се приземи в малък град на западния бряг. Видях всичко това на наблюдателния екран, който изчистваше образа: дъждът и мракът скриваха гледката през предния прозорец на кораба.
Когато прелетяхме над висок хълм, покрит с голи дървета и пресечен от пуста магистрала, която минаваше през Мисисипи по тесен мост, ние се приземихме в открит, настлан участък на петдесетина метра от реката. Градчето беше разположено в долина между гористи хълмове и аз успях да различа на екрана малки, дървени сгради, по-големи тухлени складове и няколко по-високи постройки край реката, които можеха да са силози за зърно. През деветнайсети, двайсети и двайсет и първи век в тази част на Старата Земя често са се срещали такива сгради: нямах представа защо този град е бил пощаден от земетресенията и пожарите на Премеждията или защо Лъвовете, Тигрите и Мечките са го възстановили. По тесните улички не се виждаха хора, инфрачервените ленти не показваха и топлинни следи — нямаше нито живи същества, нито наземни коли с техните свръхнагорещени двигателни системи с вътрешно горене, — но пък часът бе почти четири и половина сутринта в студена, дъждовна нощ. Никой с капчица здрав разум не би излязъл в това отвратително време.
Двамата си облякохме по едно пончо, аз нарамих малката си раница, казах: „Доскоро, Кораб. Не прави нищо, което аз не бих направил“ и ние се спуснахме по стълбите под дъжда.
Енея ми помогна да изтегля каяка от товарния отсек в търбуха на спускателния кораб и ние поехме по мократа улица към реката. По време на предишното ни речно приключение бях носил очила за нощно виждане, различни оръжия и цял сал, пълен с всевъзможни приспособления. Тази нощ имах само лазерното фенерче, нашият единствен спомен от пътуването до Земята — настроено на най-слабата си, съхраняваща енергията мощност, то осветяваше около два метра от лъскавата от дъжда улица, — индиански ловен нож в раницата ми, няколко сандвича и сушени плодове. Бях готов да се изправя срещу Мира.
— Кой е този град? — попитах.
— Ханибал6 — отвърна Енея, като се мъчеше да не изпуска хлъзгавия каяк, докато се спускахме надолу по улицата.
В този момент трябваше да прехвърля лазерното фенерче между зъбите си и да хвана с две ръце носа на тъпата малка лодка. Когато стигнахме мястото, на което улицата се превръщаше в товарна рампа, спускаща се в черните води на Мисисипи, аз оставих каяка на земята, извадих фенерчето от зъбите си и казах:
— Сейнт Питърсбърг. — Бях прекарал безброй часове в богатата библиотека с печатни книги на Братството.
На отразената светлина на фенерчето видях, че Енея кима със скритата си под качулката глава.
— Това е лудост — въздъхнах аз и завъртях лъча по пустата улица, стените на тухлените складове и тъмната река. Мощното течение на черните води беше ужасяващо. Безумна бе всяка мисъл за плаване по тях.
— Да — отвърна Енея. — Лудост е. — Студеният дъжд биеше по качулката на пончото й. Заобиколих каяка и я хванах за ръка.
— Ти виждаш бъдещето. Кога ще се видим отново? Главата й беше сведена. На отразената светлина можех да видя само слабия блясък на бледата й страна. Ръката, която стисках през ръкава на пончото, спокойно можеше да е клон на сухо дърво. Не усещах в нея нито капчица живот. Момичето каза нещо толкова тихо, че за мен то се сля с шума на дъжда и реката.
— Какво? — попитах.
— Казах, че не виждам бъдещето — повтори Енея. — Спомням си части от него.
— Каква е разликата?
Енея въздъхна и още повече се приближи към мен. Бе достатъчно студено и дъхът ни наистина се сливаше във въздуха. Усетих, че адреналинът ми се покачва от тревога, страх и очакване.
— Разликата е — отвърна тя, — че да виждаш е форма на яснота, а да си спомняш е… нещо друго. Поклатих глава. Дъждът валеше в очите ми.
6
Пристанищен град в североизточната част на щата Мисури, в който е преминало детството на Марк Твен. — Б.пр.