— Не е чак толкова интересен. Той е инкуб. Сигурно знаеш за тях.
Сет кимна, смръщвайки се:
— Разбира се. Като сукубите, само че… трябва да прелъстява жени, за да оцелее?
Кимнах.
— Леле! До края на вечността! Леле! — той вдигна вежди и на лицето му се изписа истинска почуда. — Това трябва да е… леле! Това е жестоко.
Присвих очи:
— Не си и помисляй да започваш темата.
Бастиен беше казал, че не иска да пречи на плановете ни, но нямахме други планове, освен да прекараме вечерта заедно. Предполагам, след като изчерпеха всички варианти, повечето двойки правеха секс или поне се натискаха, но естеството на връзката ни изискваше пълно въздържание. Бяхме станали изобретателни.
— Искаш ли да си вземем филм? — предложих аз. — Имам талони.
Накрая избрахме „Гладиатор“ и тогава открих, че срокът на безплатните талони на Хорейшио отдавна беше изтекъл.
— Този кучи син!
— Кой? — попита Сет.
Аз, разбира се, не можех да обясня. Шибани демони.
Вкъщи се гушнахме със Сет на дивана, за да гледаме, нежно и плътно притиснати, но без да предизвикваме пагубните ефекти от допира със сукуба. Той слушаше в захлас, докато обяснявах историческите неточности и най-вече колко по-мръсна и воняща беше Римската империя.
Когато филмът свърши, изключихме телевизора и останахме един до друг в тъмното. Сет ме погали, прокарвайки ръка през косата ми и случайно докосна бузата ми с пръсти. Едно невинно докосване, но, ако не можеш да си позволиш нищо повече от това, тогава то се превръща в поразително еротично изживяване.
Погледнах го. Знам какво видях, докато се взирах в лицето му. Той беше всичко, което исках, и всичко, което не можех да имам. Стабилният, любящ партньор, за когото копнеех толкова години. Зачудих се какво вижда у мен. Изражението му беше нежно. Благоговейно. И малко тъжно.
Твойто лято студ не ще скове,
то няма да отмине бързотечно,
то вечно ще е в тези стихове,
създадени, за да живеят вечно.
Дорде око чете, уста шепти,
ще дишат те и в тях ще дишаш ти!4
— Осемнайсети сонет — промълвих, мислейки си колко хубаво рецитира. По дяволите рецитаторските му умения. Колко мъже в този век на електронни съобщения знаеха изобщо кой е Шекспир?
Развеселена усмивка заигра на лицето му.
— Умна и красива. Кой мъж би предпочел смъртна жена?
— Много — отвърнах. Изведнъж подмятанията на приятелите ми изникнаха в съзнанието ми. — И ти би могъл, знаеш.
Той примигна и отнесеното му изражение премина в раздразнение.
— Не искам да говорим за това отново.
— Сериозна съм…
— Аз също. В момента не искам да съм с никоя друга. Казвал съм ти го стотици пъти. Защо продължаваш да повдигаш темата?
— Защото знаеш, че не можем…
— Стига. Повярвай ми, мога да се контролирам. Освен това не съм с теб заради секса. Знаеш това. С теб съм заради самата теб.
— И това наистина ли е достатъчно? — никога не е било за който и да е мъж, когото съм познавала.
— Да, защото… защото… — той повдигна брадичката ми с ръка, страстта в очите му накара вътрешностите ми да се разтопят. — Защото чувствам, че трябва да съм с теб… сякаш така е предопределено. Караш ме да вярвам в една по-висша сила за пръв път в живота си.
Затворих очи и сложих ръка на гърдите му. Можех да усетя туптенето на сърцето му. Привлече ме към себе си, прегръдката му беше топла и силна и изведнъж имах чувството, че не съм достатъчно близо до него. Може би трябваше да прекратя темата, но още нещо тормозеше съзнанието ми тази вечер. Все пак изписана със златни релефни букви грамота стоеше на плота ми.
— Дори и да можеш да се контролираш… дори и да можеш да се въздържаш, знаеш, че аз не мога.
От думите ме заболя, но невинаги успявах да контролирам устата си. Освен това не исках нещо да застава между нас.
— Не ми пука — но усетих как леко се скова, докато ме прегръщаше.
— Сет, ти ще…
— Тетида, не ми пука. Нищо друго няма значение, само нещата, които се случват между нас.