— Вероятно ще се побъркаш — обясни Джером услужливо, — и така ще е до края на света.
— Това е ужасно — казах аз.
— Не се тревожи, Джорджи. Ако се случи на теб, ще те приспим.
Не му обърнах внимание, погледнах към кристалите — изведнъж почувствах по-силно отвращение към тях от преди. Този път реакцията ми нямаше нищо общо със зловещата им аура.
— По-важният въпрос е, разбира се, откъде ги взе? — каза архидемонът сериозно.
— Казах ти. От Алек.
Двамата висши безсмъртни се спогледаха още веднъж.
— Разкажи ни още веднъж за него — нареди ми Джером. — Всичко, което знаеш.
Така и направих. Когато приключих, се спогледаха за пореден път и започнаха телепатичен спор, на който аз не бях поканена. Боже, колко дразнещо беше!
— Не е от Алек — каза Картър най-накрая.
— Онзи, от когото…?
— Онзи, от когото е това чудо — обясни Джером.
— Получих го от него…
— Няма значение, Джорджи. Двайсетгодишното хипи със синя коса не е първоизточникът. Получава го от някого другиго. Той е пионка в играта. А и не си доловила нищо у него, нали? Говоря за нещо, подобно на излъчването на кристалите.
— Не, но… — но го бях доловила у друг. У някого, когото познаваше Алек. Извадих последния си коз. — Знам кой е. Той е. Онзи непознат.
— Разбира се — каза Картър сухо. — Знаех, че е той. Винаги е „онзи непознат“.
— Почакай да обясня — обърнах се към Джером. — Помниш ли странния безсмъртен, за когото ти разказах? Странно облеченият красив мъж? Той трябва да е. Доставчикът на Алек. Видях ги да говорят и забелязах, че Алек спореше за нещо с него. — Добавих още малко информация заради Картър и разказах как с въпросния, сякаш изваден от книга индивид, се усетихме един друг.
Джером и Картър обмислиха всичко в мълчание. Накрая демонът каза:
— Да, може би е той.
Известно време след това никой не каза нищо. Умирах да разбера кой е той, но знаех, че ангелът и демонът имат нужда от малко време.
— Какво ще правим? — попита Картър няколко минути по-късно.
Джером го погледна с присвити очи.
— Защо трябва да правим нещо?
— Защото така е правилно.
— Не знам къде си бил след създаването на вселената, но думата „правилно“ не е в речника ми.
— Той трови смъртни.
Джером скръсти ръце на гърдите си.
— Не ми пука.
— Прави го на твоя територия. Точно под носа ти.
— Не се опитвай да ме убеждаваш. Той няма връзка с нас. Може да прави каквото си иска със смъртните.
За пореден път ми се прииска да се намеся, но се въздържах. Винаги ме е изнервяло да слушам как Картър и Джером спорят. Най-вече, защото не се случваше често. Обикновено около тях витаеше дразнеща солидарност, макар да бяха Доброто и Злото. И, разбира се, винаги когато спореха, се чудех дали няма да се случи нещо ужасно, ако нервите на някого не издържат. Преобърнати маси. Експлодиращи чаши. Появяването на Четиримата конници18.
Все пак бях сигурна, че Картър няма да остави нещата така. Щеше да спечели. Както вече казах, не знаех дали мога да му се доверя, но наистина го уважавах — както и уменията му да убеждава.
— Това е игра на власт — предупреди Картър. — Не би трябвало дори да пробва. Времето му е отминало; вече ние контролираме играта. Това е обидно за нас, най-вече за теб, тъй като именно вие определяте териториалните граници. Мирише ми на негласно предизвикателство.
Това вече оказа ефект върху демона. Той знаеше, че Картър го баламосва, но все пак поддаде. Ненапразно гордостта беше един от седемте смъртни гряха. Джером, като верен слуга на ада, нямаше как да не е докачлив. И преди съм виждала гордостта му да го води, не обичаше някой да си играе с репутацията му. Демонът може и да имаше много слабости, но това беше нещото, което щеше да го накара да действа незабавно.
— Не можем да се месим — каза решително той. — Знаеш това. Въпреки че ние водим играта, би означавало открита война. А изобщо не бих искал да се оправям с последиците.
— Съгласен съм — промълви ангелът и те отново замълчаха.
Гледах ту единия, ту другия и чаках някой от двамата да предложи гениален план. Гениален план, в който ангелът и демонът водеха страховита битка за унищожението на Алек и отвратителния му приятел доставчик.
18
Четиримата конници на Апокалипсиса: война, глад, чума и смърт — глава 6 от „Откровението на Йоан“ или „Апокалипсис“, последната книга от Библията. — Бел.прев.