— Ти я любиш, Миринри?
— Повече от живота си, Оунис!
— Нещастнико! Тя е дъщеря на фараона!
Миринри скочи като ужилен.
— А аз? — извика тон. — Нима ти току-що не каза, че съм син на фараон? Нима ти не ми обеща, че ще ми принадлежи тронът на Тети, тронът на фараона? Тогава какво? Нима аз не съм достоен за тази девойка? Нима ще я унизи любовта на Миринри.
Юношата стоеше пред стария жрец с блеснали очи.
— Отговори де, мъдрий! Нима аз нямам право да обичам тази, която е избрала душата ми?
— Да обичаш?! — отговори с глух глас Оунис. — Не. Ти трябва да я ненавиждаш, а не да я любиш! Ти трябва да я обречеш, както и всичките й близки, на гибел, на смърт!
— Защо?
— Кръв да има между теб и нея! Кръв да има между твоя и нейния род до последния човек. Чуваш ли? До последния! И млади и стари, и мъже и жени, и даже току-що родилото се дете трябва да се откъсне от гърдите на майка си, да се хвърли в гроба на престарелия старец… Всички, всички! До последния човек! Смърт за тях! Или… или — смърт за Египет. Нека робува целият народ у презрените варвари. Нека се разрушат градове и села в пламъци и пожари. Нека стане пустиня там, дето сега стои царственият Мемфис!
— Но защо?…
— Мълчи! Аз чух детинското ти бъбрене, сега слушай какво ще ти каже този, който е закалил тялото ти и образовал душата ти, като те е посветил във всички скрити от простосмъртните тайнства на свещените науки! Слушай този, който Ще пази живота ти, този, който ще те поведе към трона на потомците на Ра, Озирис и Хор и който ще положи върху младата ти глава венеца на фараоните!
Гласът на стария жрец звучеше рязко и повелително, пълен с гняв. Съкрушеният Миринри побледня и неволно закри лицето си с ръце, като че го пазеше от удар.
— Аз съм готов… Аз те слушам, мъдрий! — каза юношата с треперещ, слаб, покорен глас.
— Ти си син на великия Тети, „Страхът на враговете“. На твоя баща Египет дължи независимостта си, блясъка си. Той направи Мемфис такъв велик град, какъвто няма друг в света. Той издигна на границата на пустинята големите пирамиди, които ще преживеят хилядолетия и ще съществуват и тогава, когато изчезне от лицето на земята и последният и син. Светът ще помни Тети! Той беше, както това признава светът, най-великият воин, но той считаше за позор да вади меча, освен за защита на родината си и за наказание на враговете на Египет. И когато под управлението на Тети Египет достигна апогея на своето развитие, конници от пограничните области донесоха вест, че цели пълчища варвари от Халдея на потоци са се отправили към Египет, заплашвайки да потопят нещастния край, да го залеят с кръв, да го покрият с развалини.
Там, където се разклонява на множество ръкави царственият Нил, преди да влее царствените си води в морето, там се сблъскаха, като две лавини, като два яростни потока — войските на Египет, предвождани от любимеца му, от самия фараон Тети, с войските на варварите от Халдея. И потрепера земята от тежките стъпки на хиляди и хиляди въоръжени бойци, и затъмни се слънцето, покрито с воал от повдигналия се прах, и стенеха планините и долините, като отговаряха с ехото си на бойния вик!
Тогава, в този страшен ден, решаващ участта на Египет, твоят баща се би с враговете като прост войник. И той победи.
Но когато варварите потрепераха и обърнаха гръб, постилайки земята на Египет с труповете си, а войските на Египет, ликувайки в победен екстаз, гонеха врага, Тети вече не виждаше тържеството.
— Той падна в боя?
— Да. Стрела на вавилонянин прониза гърдите му!
— А къде беше оръженосецът му, който би трябвало с щита си да прикрие героя?
— Щитоносец му беше неговият роден брат — Пепи, този, който сега стои на трона на фараоните.
Пламъкът на маслената лампичка, която осветяваше пещерата, гореше неравно: ту ярко пламваше, ту почти угасваше, като че ли се плашеше от това, което чуваше, от кървавите тайни. Трепкащи сенки се преплитаха по стените на пещерата, заобикаляха двамата заговорници, притискаха се към тях, като че жадно ловяха всяка дума. После изведнъж изплашено се дръпнаха, отлитаха като орляк разтревожени птици.
— Да, това беше Пепи! — говореше с металически глас старият жрец, показвайки с ръка пода на пещерата, като че ли предателят Пепи лежеше в краката му. — Изменникът не вдигна тялото на царствения си брат, не го освободи от нападалите върху му трупове, сразени от него врагове. Той нямаше време! Той не намери дори за нужно да се убеди дали действително е мъртъв страшният Тети, или е само ранен!…