— Къде е сега намереното от баща ми съкровище на Кобху?
— Много по-близо, отколкото ти предполагаш. Искаш ли да ти го покажа?
— Кога?
— Ей сега. Вземи лампата и ме следвай.
Също като във вълшебен сън Миринри последва жреца.
Пещерата, която им служеше за скривалище, беше всъщност само преддверие: на западната и стена се намираха няколко отделни входа, прикрити с биволски кожи.
През един от тези входове Оунис поведе възпитаника си към недрата на земята.
На едно място коридорът, издълбан в скалата, се разширяваше и образуваше кръгла зала с кубообразен таван. Край стените стояха дванадесет изсечени от розов мрамор сфинкса. Като се приближи до един от тях, старият жрец се просна върху главата на сфинкса. Статуята плавно се отдели встрани, като откри достатъчно широк вход, по чиито стъпала Оунис заслиза, увличайки юношата след себе си.
След продължително странствуване из лабиринтите жрецът и Миринри отново се озоваха в изсечена в скалата кръгла зала, стените на която от пода до тавана, бяха покрити с издълбани в гранита изображения на богове из египетската митология й йероглифи, които разказваха историята на фараона Кобху. Тук бяха изписани имената на всички градове, които признавали неговата власт, и всички васали, които са му плащали данък.
Тук, в тази пещера, се намираха няколко гробници от гранит, порфир и мрамор.
— Тук лежи прахът на Кобху! — каза Оунис, минавайки край една от гробниците, която изпъкваше с размерите си и богатството си. — А тук се намира този, когото Кобху е нарекъл Великия събирач на съкровища, който ги е събрал за тебе! — завърши жрецът, отмахвайки капака, който покриваше друга гробница от чер мрамор. Пред погледа на поразения юноша се явиха буци злато в различни форми, които изпълваха гробницата.
— Всичко това е твое! — каза Оунис. — И не се плаши, че ще изхарчиш това съкровище: тук има още три такива съкровищници.
— Но къде сме ние?
— В сърцето на пирамидата на Великия Кобху! — отговори старецът. — Но стига! Хайде обратно в скривалището ни. Нощта преваля. Животодателят Ра вече свършва нощните си скитания из царството на тъмнината, мечът му вече разсича змията на мрака Апат, като отсича една след друга главите й. Близък е часът, когато огнената колесница на бога на светлината — слънцето, ще изплува над хоризонта. Времето лети. Да вървим!
И те отново заскитаха от една подземна зала в друга, от един безконечен коридор в друг.
Пред тях се цепеше тъмнината, вечно царуваща в изсечените в камъка входове изплуваха из мрака пъстро боядисаните изображения на древните богове, покровители на Египет.
4. Знамение за победа
Съмваше. Златният слънчев диск отдавна вече се търкаляше по небосвода. Над пясъчната пустиня трептеше, преливайки се и струейки, нажеженият въздух. От Нил се издигаше лека синкава мъгла. Капризен северен ветрец люлееше листата на перестите палми и от време на време, като че ли играейки си, летеше и разнасяше вихрушки пясъчен прах, който засипваше алеята от двадесет и осем гранитни сфинкса, водеща към силно пострадалите от времето древни храмове.
Двама души бавно, уморено вървяха край развалините към брега на царствената река.
— Сега вярваш ли. Миринри, че си потомък на фараоните и че сам рано или късно ще сложиш венеца на владетелите?
— Да — отговори момъкът. — Да! На разсъмване, когато изгряваше слънцето, аз чух как от устата на статуята на божествения Мемнон излизаше звук, който напомняше човешки глас…
— Или по-скоро глас на сянка, призрак!
— И в мое присъствие се извърши Чудото на Вечния цветец — продължи Миринри, — той оживя, когато го полях с няколко капки нилска вода. Аз вярвам, аз зная!
— Какво мислиш сега за тази жена, мечтите по която са замъглили юношеската ти душа?
Миринри със страстен жест притисна ръце до гърдите си.
— Какво мисля сега за пея? Аз я любя, о, мъдри Оунис! Аз няма да се откажа от нея. Аз няма да я разлюбя, ако ще заради нея да…