И дълго още стоя старият жрец, скръстил могъщи ръце на силни гърди, и дълго със замъглен поглед се взираше в далечината — там, където, постепенно изчезвайки, блещукаха огънчетата на плуващите факли…
6. В тръстиките на Нил
След три дни една проста ладия, напомняща онези „дахабие“, които и сега браздят водите на Нил по всички посоки от делтата до изворите на великата река, се приближи до брега, недалеч от скривалището на Миринри и Оунис. От ладията се чу странен, проточен и мамещ зов. Това беше египетска флейта. Като чу песента, Оунис каза на юношата:
— Време е да вървим! Приятелите ни са изпратили ладия да ни вземат. Ето го Ато, стария слуга и спътник на баща ти.
Миринри последва стария жрец и по прехвърления от ладията до брега лек мост се качи на палубата. Ладията веднага вдигна котва и се спусна на път, подгонвана от мощните удари на тежки весла, управлявани от мълчаливи, отлично обучени на това изкуство негри. На кормилото, дето се разположи Миринри, стоеше командирът на ладията — Ато, човек на около четиридесет години, с войнствен вид. Той полугласно разговаряше с Оунис. Ато почтително даваше подробен доклад за положението на работите.
— Боя се — казваше Ато, — боя се, че узурпаторът е осведомен за нашите планове. Три дни обикалях около скривалището ти и не смеех да се приближа, тъй като след моята ладия като сянка вървяха денем и нощем подозрителни ладии. Само днес не ги виждам и затова рискувах да се приближа до брега.
— Само да се доберем до средата на Нил! — отговори Оунис.
— Да, но ще ни се удаде ли това?
— Защо не?
— Огледай се наоколо!
— Мрежа! — извика разтревожено жрецът. — По-рано нямаше подобно нещо тук.
— Да, нямаше! — потвърди Ато. — Но моите преследвачи са се погрижили тази „държи-трева“ да закрие изхода на ръкава в най-силното му течение. Преди два часа тесният вход беше все още свободен. Не зная дали вече не е обрасъл и той.
— Да побързаме! Боговете са длъжни да ни помогнат! — отзова се Оунис и гребците-негри се хванаха за веслата. Ладията летеше като стрела, но не след дълго време тя се вряза в задръстилата цялото течение на канала гъста трева и се спря неподвижно.
— Режете, режете проклетата, трева! — изкомандува Оунис на гребците, като захвърлиха веслата, се заеха да почистват пътя на ладията през заплашващата Да я задуши трева. Тревата, известна на египтяните под името „мрежа“, която и днес представлява истинско бедствие за плувците по Нил, тъй като това странно растение обладава тайнствената способност да се разраства с необикновена бързина. Достатъчни са тридесет-четиридесет часа и стъблата на „мрежата“ могат да направят непроходим и най-многоводния ръкав на реката.
— Това е примка, приготвена за нас! — каза безгрижно Миринри, който, изглежда, не съзнаваше цялата опасност за намиращата се тъй близо до брега неподвижна лодка. Този бряг представляваше нещо като оазис. Виждаха се бедни колиби, развалини от някакъв храм и палмова горичка. А след известно време се замяркаха и човешки фигури.
Като се вслушваха, пасажерите на ладията доловиха ясно долитащи до тях звуци на нестройна дива музика: заедно с ударите на малък барабан трептяха струните на арфа и жално и дръзко пееше флейта.
— Празникът на виното, празникът на богиня Баст! — каза Ато, обръщайки се към Оунис.
— Нека се веселят. Само да не ни закачат! — каза жрецът.
Но неговата надежда не било съдено да се оправдае. Скоро хората, празнуващи мистериите в чест на богинята на пиянството Баст, вече се блъскаха само на няколко крачки от тяхната ладия, която с мъка се промъкваше сред гъстака на нилската „държи-трева“. Когато я забелязаха, започнаха да размахват факли и да викат с цяло гърло:
— Странници, чужденци! Насам, към брега! Кой смее да бодърствува през тази нощ, посветена на всесилната богиня? Кой смее, без да и отдаде нужната почит, да мине край това място? Или искате ние, слугите на богинята, да потопим кораба ви?
Въпреки усилието на екипажа, лодката едва помръдваше и не можеше да се отдалечи от брега. А там почитателите на култа на виното беснееха, размахвайки факли, танцуваха и огласяха въздуха с диви песни в чест на богинята.
— Оставете ни на мира! — извика Оунис.
Но побеснелите му отговориха само със смях. Един от тях хвърли горящ факел към лодката но за щастие той прелетя над борда и потъна във водата. След него последваха други и надвисна опасността лодката на младия фараон да се превърне в плуващ огън. А до свободната вода оставаше голямо пространство, цялото обрасло с „държи-трева“.