При спирането на кабината политам напред. Мамка му. Изминали сме само половината от пътя до стръмните скали.
— Според легендата някога един скиор скочил оттам — казва Къртис.
Гледам лъскавото лице на скалата.
— Сериозно? Ти би ли скочил?
— Не и без парашут.
Чува се прашене в говорителя, после съобщават нещо на френски.
— Какво казва? — пита Брент.
— Дръжте се! Дръжте се! — крещя аз.
Къртис се смее:
— Тъпа шега, Мила.
— Какво казаха наистина? — пита Брент.
— Не знам — отговарям аз, — френският ми е много зле.
— Имат технически проблем — казва Къртис. — Извиняват се за забавянето.
Брент псува:
— Някой има ли нещо за ядене?
Ровя из раницата и измъквам от моите мюсли закуски.
— Само това намерих.
— Мерси.
Кабината се залюлява напред-назад като виенско колело. През отвора на прозореца духа леден вятър. Притискам колене към гърдите си:
— Тук ще замръзнем.
Къртис се премества и сяда до мен. След секунда и Брент сяда от другата ми страна. Сега съм притисната между двамата. Усещането е доста интимно и не само аз го усещам, защото всички мълчим.
Ниското слънце огрява снега като злато. Снежните писти над нас са набраздени от вълнообразните следи на хиляди спускания. Би трябвало да ги разпитвам за тайните на триковете, но не мога да мисля за нищо друго, освен за крака на Къртис, притиснат до моя.
Той улавя погледа ми:
— Така по-добре ли е?
— Ъ-хъ. — Трябва да се махна оттук. Не съм адекватна, когато ме гледа така. Тази зима не искам нищо да разсейва вниманието ми.
Говорителят пак пращи и чуваме ново съобщение.
— Не, по дяволите — казва Къртис, — вятърът е блокирал автоматично спирачките. Ще ни евакуират от кабината един по един. Настанете се удобно, скоро няма да излезем оттук.
Отгоре забръмчава хеликоптер. Извъртаме глави, за да го видим. Той кръжи над една от кабинките под нас. От хеликоптера се спуска мъж. Духам върху пръстите си. Това ще продължи безкрайно.
— Да ти дам ли якето? — пита Къртис.
— Не, благодаря — казвам аз.
— Искаш ли моето? — пита Брент.
Улавям погледа, който Къртис хвърля към Брент. Стой назад.
— Не. Може би някой от вас иска моето яке? Добре, защото няма да ви го дам.
Разсмиваме се и напрежението спада. Флиртуването спира и започваме да си говорим за сноуборд. Местата, където сме били, добрите и лошите дни, рекордните 9.8 метра въздух8 на Тере Хаконсен по време на Арктическото предизвикателство. Небето се променя от розово към лилаво и тъмносиньо.
— Вие двамата откъде се познавате? — питам аз.
— Срещнахме се преди няколко години на Бъртън Оупън — казва Къртис, — а миналия сезон наехме заедно къща.
— Заедно със сестра му — добавя Брент.
Двамата отново се споглеждат. За какво става дума? Обаче точно сега не искам да мисля за нея. Просто се радвам, че заседнах в кабината именно с тези двамата, а не с нея.
Ново съобщение.
— Няма да е дълго — казва ни Къртис.
— Свободно ли говориш френски? — питам аз.
— Не бих казал.
— И немски говори — казва Брент. — Ако знаех, че ще се занимавам с това, щях да залягам повече върху езиците.
— И аз съм така — казвам аз, — миналата година изкарах сезона в Швейцария, в Лакс, и знаех само две изречения на немски.
— Кои точно? — пита Къртис.
Мобилизирам немския си акцент:
— Ich verstehe nicht.
Брент ме гледа с празен поглед.
— Не разбирам — превеждам аз.
— Кое беше другото изречение? — пита Къртис.
— Wo ist der Krankenhaus? Къде е болницата.
— Добър избор — смее се Къртис. — Всъщност е das Krankenhaus.
Правя се, че ще го фрасна в корема.
Отгоре се чува гневно бръмчене и в кабината прониква светлинен лъч.
— Това е хеликоптерът — казва Брент.
Тъмна фигура се спуска по въже. Отдръпваме се назад, докато мъжът насилва вратата и влиза вътре. Казва нещо на френски.
— Кой е пръв? — пита Къртис.
Вдигам ръка:
— Аз!
Имам този глупав навик вечно да се доказвам. Да покажа, че не ме е страх. Брат ми е виновен. Джейк и приятелите му правеха всякакви щуротии в гората, край която отраснахме, и единственият начин да ми разрешат да играя с тях, беше да се правя на по-щура от всички. Давай, Мила. Да видим, дали смееш. Чупила съм си кости, за да не изостана от компанията. Не пропуснах нито едно предизвикателство — и сега съм така. Вече ми е станало навик. Щурата Мила. Хората го очакват от мен.