— Той не беше нещо наред, не помниш ли? Между другото, чух, че тогава си го фраснала.
— Кой ти каза?
Брент прекарва пръсти през мократа си коса.
— Не помня. Мисля, че Дейл.
— Откъде ще знае? Саския беше единственият човек, който беше там.
Брент свива рамене.
— Да, фраснах го. Тъпунгер такъв. — Боже мой, звуча точно като Саския.
— Той върна ли ти крошето?
— Не. Проснах го на земята. Доста силно го ударих.
Брент леко се засмива.
Но ме накара да се замисля. Може ли Жулиен да стои зад всичко това? Възможно е. През онази зима имаше проблеми с всеки един от нас. Мразеше Къртис и Дейл. Сигурна съм в това.
Отклонявам тази мисъл засега.
— Следващият ми въпрос, ако някой от нас я е убил, кой е той?
Чертите на Брент се изопват:
— Не е трудно да си представя, че всички имахме причина да го направим.
— Така е.
Погледът му среща моя:
— Мислиш ли, че аз съм го направил?
В начина, по който ме пита, има нещо, от което ме побиват тръпки.
— Разбира се, че не — казвам аз.
Но когато се вглеждам в очите му, не съм толкова сигурна.
14
Десет години по-рано
Политам във въздуха. Всичко е бяло, снегът и мъглата се сливат в плътна бяла стена. Нищо не виждам, но протягам ръка назад да сграбча опашката на борда, после изпъвам крака, както ме посъветва Дейл. Стейлфиш10.
Днес са напръскали ръба на пайпа с червено, за да го виждаме по-добре. Връщайки се на земята, кацам на една от червените линии. Нещо като нощно приземяване на джъмбо-джет, с тази разлика, че се приземявам върху отвесен лед. Докосвам ръба и политам пак към плоското дъно, за да излетя отново.
В дни като този трябва само да си сдържаш нервите и сляпо да вярваш в себе си. В момента в който загубиш тази вяра, се сгромолясваш много лошо — както се случи с няколко души през последния половин час. Днес пайпът е като камък и няма слънце да го омекоти.
При тази липса на видимост не смея да направя завъртане, така че се съсредоточавам върху изпъването при полета. След ужасното ми представяне на Лю Роше Оупън тренирах суперяко. Това беше шансът ми да се докажа пред спонсорите, а аз го проиграх. Сега всичко зависи от Британското. Тази година шампионатът се провежда тук, отчасти затова избрах да тренирам в този курорт.
Достигам до дъното и си поемам дъх. Оцелях. До следващия път. Адреналинът нахлува в тялото ми. Защо играта със смъртта ни кара да се чувстваме по-живи?
Мъглата е толкова гъста, че усещам вкуса ѝ в гърлото си, влажна и студена. С режещ звук на метал върху лед Дейл се паркира зад гърба ми. Не знаех, че се спуска след мен.
— Направо го заби този стейлфиш.
— Благодаря. Изненадана съм, че си го видял — преди това бяхме заедно на влека и го разпитвах какво да правя в тези условия.
— Ще си взема нещо за пиене — казва Дейл.
— И аз.
Стоим и надигаме бутилките с вода. Само Дейл може да изглежда добре в неоново оранжев гащеризон. Малки снежни мъниста се търкалят по плитчиците му.
— Какво тренираш днес — го питам.
— Работя върху инди-то11 — казва той.
— Само това ли? — Инди е хващане на борда отпред между краката със задната ръка, това е първият граб, който научих. Сигурно е първият граб, който научава всеки сноубордист.
Дейл се усмихва:
— Най-важен е стилът.
Един скиор прави последно завъртане и се приземява назад, доста впечатляващо при тази видимост. Саския изскача от мъглата и профучава край нас, следвана от нисък младеж с камуфлажно яке в зелено и сиво.
— Кой е този? — питам аз, защото който и да е, е доста добър.
— Жулиен Маре — казва Дейл.
Френският номер едно. Не се изненадвам.
Двамата със Саския изчезват в мъглата. След Лю Роше Оупън не съм разговаряла с нея, но човек няма как да я избегне в такъв малък курорт. Няколко пъти беше след мен на опашката на лифта и мислех, че ще ме заговори, но тя не се и опита. Дали има угризения за това, което направи? Няма никакви признаци, че съжалява.
Някой се приземява върху протегнатата си ръка и изкрещява от болка.
— Какъв ужас, днес падат като мухи — казва Дейл и се затичва през снежната стена да предупреди сноубордистите на върха.
Къртис е седнал наблизо и разговаря с една фотографка. Клетата жена, избрала е най-лошия ден за снимки. Увила се е цялата заради студа, виждат ѝ се само очите.
Дейл се връща, отварям уста да го разпитам за моето инди, но се приближава Хедър.
— Здрасти — казвам аз.
Хедър ми хвърля злобен поглед. Може и да е севернячка, но това е единственото общо помежду ни. Изглежда, не ме харесва. Тя се обръща към Дейл: