Няколко панически секунди се бори с импулса да зареже всичко и да се втурне обратно към асансьорите. Но вместо това се зарови трескаво в раницата си за джобното фенерче.
Някъде от дясната му страна се чу слабо шумолене и звукът го накара да настръхне. Може би беше плъх…
Или пък беше нещо друго, тъмна безформена фигура, която се прокрадваше все по-близо до него, протягайки ноктестите си ръце и…
Пръстите му напипаха нещо цилиндрично и той измъкна фенера толкова рязко, че навън го последваха още няколко неща.
Заопипва за копчето с влажните си ръце, — след което…
Лъчът светлина спри препускащата му фантазия и той заигра с фенера във всички възможни посоки, за да бъде съвсем сигурен.
Там нямаше нищо освен паркирани коли и нещата, които току-що бе изтървал на пода.
Той клекна и с изключение на малък флакон спрей, прибра останалите предмети в раницата — термоса с балистично желе, с който мислеше да надхитри четеца на отпечатъци точно както го беше научил Рехиман the Rainman в Шиста, малкия кози крак, с който мислеше да отвори вратата на сървърното помещение, както и предпазителите за уши, които щяха да направят възможно да издържи на пискането на алармата при взлом.
Погледна към часовника.
Оставаше почти час до дванайсет, когато улиците щяха да загъмжат от пияни хора с фойерверки и за охранителните фирми и ченгетата ще да е страшно трудно да се доберат до централен адрес като този.
С други думи, имаше предостатъчно време…
Той окъпа четеца със спрей, изчака няколко секунди и натисна едно копче на фенера. Светлината премина от бяло във виолетово и щом освети четеца, над четири от бутоните се появиха големи бели петна. 1350.
Той допря картата и натисна копчетата подред.
Червена светлина.
Спря за няколко секунди, за да помисли. После пробва по-симетричното 0135. Светна зелена лампичка и чу бръмченето на мотора.
YES!
В мига, в който хвана дръжката, през тялото му премина болезнен импулс и накара крайниците му да се затресат неконтролируемо в продължение на няколко секунди. После всичко почерня.
41. Capture the flag105
— Ало, да, с кого се свързах? — каза мъжът от другата страна.
— С Ребека Нормѐн…
— От дворцовата администрация или? — мъжът звучеше несигурен.
— Извинявай… не разбирам. С кого разговарям?
— Името ми е Сандберг, капитан Сандберг от Националната гвардия. Тази нощ аз съм дежурният шеф на охраната в двореца и сега стоим пред една врата, която съвсем ненадейно не можем да отворим. Ако сменяте ключалка, процедурата е да съобщете…
— Чакай малко — прекъсна го тя. — Откъде имаш мобилния ми номер?
— На ключалката има етикет. Значи… не работиш ли в дворцовата администрация? Мислех, че…
— Чакай там, капитане, на път съм!
Тя забърза надолу по стълбите, все още притиснала слушалката към ухото си.
— Къде води вратата, между другото?
— Какво?
— Затворената врата… — поясни тя, докато си нахлузваше ботушите в движение. — Накъде води?
Някой го носеше.
Или по-скоро няколко човека. Един под всяка мишница. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а на главата му имаше качулка.
Déjà vu!
За кратко си втълпи, че всичко е било просто сън. Че все още беше в гаража в Дубай и орките бяха напът да го хвърлят в Гуантанамо пещерата.
Краката му се движеха сносно, но все още чувстваше останалата част от тялото си изтръпнала. Последните минути представляваха насечени на малки фрагменти спомени. Струваше му се, че е пътувал известно време, натоварен на някакво непознато транспортно средство. Но това беше по-скоро чувство, отколкото факт. Сякаш светът около него се движеше, докато той самият лежеше пасивно.
Влачеха го нагоре по някакво стълбище. Чу скърцането на врата. Сух студен въздух, но все пак не се намираха навън. Беше като някакво огромно таванско помещение…
Тя спря рязко във външната градина на двореца и колата се плъзна няколко метра по хлъзгавия калдъръм.
— Стой — каза тийнейджърът с набола брада в караулката, протягайки напред едната си ръка.
— Шефът на охраната — каза тя кратко, докато му показваше полицейската си значка. — Капитан Сандберг — къде да го намеря?
Нагоре по още едно тясно стълбище и този, който вървеше пръв, трябваше почти да го извлачи със себе си.
Студен нощен въздух, гласове и градски шум в далечината. Несигурни стъпки по хлъзгава, дрънчаща повърхност. После ръце, които го притиснаха надолу до седнало положение и прехвърлиха краката му през някакъв ръб. Стъпалата му изведнъж увиснаха свободно и лек повей на вятъра се прокрадна под крачолите му.
105
Игра на открито, в която целта на всеки отбор е да проникне в чуждата база, да вземе прилежащото им знаме и да го върне обратно в своята база, като същевременно опази своето собствено. В днешно време много компютърни игри имат същия или подобен режим на игра. — Б.пр.