Лявата стена беше изпълнена с рамкирани награди, всички окачени в сякаш подравнявани с лазер редици, а белият мокет явно се переше редовно, защото по него не се забелязваше дори и най-малкото жълто-кафяво петно от кафе или пък следи от подметки.
В единия ъгъл имаше комплект дивани от бяла кожа. На малката масичка до тях стояха пет мениджърски списания, наредени в перфектна дзен ветрилообразна форма. Оказа се, че на корицата на най-горното е самият Филип Аргос. The man in control, заявяваше текстът на снимката. Съвършената стая накара HP да се почувства още по-зле и той не издържа на изкушението да разбута списанията — само малко, колкото да придаде поне нещо човешко на стаята.
Докато се занимаваше с това, забеляза две малки снимки в рамки над дивана. Първата беше черно-бяла и изобразяваше Филип Аргос и мъжа, който явно се казваше Елрой. И двамата носеха барети и камуфлажни униформи, бяха клекнали и се прегръщаха през раменете, усмихвайки се към фотоапарата.
На другата снимка имаше тебеширено бял плаж, няколко тъмни силуета на палмови дървета, а зад тях над морето залязваше кърваво червеното слънце, което с изключение на списанията изглежда представляваше единственият цветен елемент в цялата монохромна стая.
Снимката впечатли HP и той заобиколи масата, за да може да я види по-отблизо. Пейзажът всъщност приличаше на…
— Мармарис — каза сух глас зад него и HP потръпна.
— К-какво?
Филип Аргос посочи към снимката.
— Това е изгледът от вилата ми в Мармарис. В Турция — поясни той. — Пътувам дотам при всяка възможност, за да се поотпусна. Добро място да изпълниш душата си с позитивна енергия…
— Ахаа, окей! А-аз се възхищавах най-вече на цветовете — смотолеви HP.
— Седни, Магнус — Филип посочи към кожения диван. — Искаш ли нещо за пиене? Вода, чай?
HP забеляза, че устата му е пресъхнала.
— Вода, благодаря.
Той погледна Филип, но изражението на мъжа не му подсказа какво можеше да очаква.
Филип извади телефон от калъфа на колана си, но вместо да позвъни, просто натисна едно копче отстрани и заговори на мобилния, като че беше микрофон.
— Софи, ще дойдеш ли с малко минерална вода за мен и Магнус, ако обичаш.
Пусна копчето и изчака няколко секунди. В слушалката се чуха две ясни кликвания.
Филип прибра телефона обратно в калъфа и се настани на фотьойла срещу HP. Той подравни списанията на масата, кръстоса единия си крак върху другия и се облегна назад. После се усмихна и за втори път тази вечер HP не можа да се сдържи да не потрепери.
— Магнус, между другото, ти не се казваш така, нали?
18. Oh What a Tangled Web We Weave…67
Проклятие — беше разкрит!
— Ъъъъ… к’во? — смотолеви той, опитвайки се да спечели време.
Филип Аргос отново се усмихна — отвратителен влечугоподобен смайл, от който HP настръхна.
— Ами, казах, че ти всъщност не се казваш Магнус Сандстрьом, нали?
— Ъъъмм… нее — изтръгна се от HP, докато трескаво премисляше опциите си.
Прикритието му беше разбито, а освен това беше заседнал на деветнайсетия етаж. Вратата беше затворена, а отвън дебнеше сдружението на червенокосите. И братът и сестрата изглеждаха като да могат да му нанесат сериозни физически щети — да не говорим за самия Филип Аргос. Мъжът приличаше на гърмяща змия, която тъкмо планираше да клъвне един рядко тъп пустинен плъх…
— Наистина ли мислеше, че няма да те проверим подобаващо? Искам да кажа човек с твоята репутация и опит? — подсмихна се Филип.
HP сви рамене и направи отчаяна гримаса, за да си купи още няколко секунди време за размисъл. Сега, в бледността на неговите мисли, целият му undercover project му се струваше дори още по-малоумен.
Какво, по дяволите, си беше мислил? Че ще влезе вътре като на шега, с евтин костюм и още no-cheap маскировка и хоп, ще получи достъп до всички възможни тайни?
Той надникна към вратата. Стори му се, че през матовото стъкло мерна заплашителните силуети на близнаците. Сякаш напираха отвън, готови да му се нахвърлят веднага щом шефът им натисне копчето…
— Не беше нужно много ровене, за да те разкрием — продължи Филип Аргос. — Ти имаш, както казах, известна слава… Тук, в ArgosEye, сме много внимателни. Доверието е нещо добро, но контролът, както сигурно вече си чул, винаги е за предпочитане…
67
Цитат от поемата „Мармион“ на Уолтър Скот. Този и следващият стих са едни от най-известните в шотландската поезия:
— Б.пр.