Въздух, размишление, сила…
Това звучеше обещаващо!
— На предишната ми работа в Службата за военно разузнаване и сигурност се занимавахме доста с инфилтратори, или шпиони, както понякога ги наричат…
Главата на HP продължаваше да се движи нагоре-надолу, но движението започна малко по малко да отслабва.
— Най-добрите, тези, които е най-трудно да бъдат разкрити, дори не знаят, че са шпиони. Те вярват, че това, с което се занимават, си има добра причина, и не разбират, че всичко е просто театър. Че в действителност те са манипулирани от външни сили…
Кимането на HP умря от само себе си. Внезапно усети устата си, като че беше пълна с пясък.
— Би ли могло да е така, Хенрик? Ти самият всъщност да мислиш, че имаш добри причини, но на практика някой друг да дърпа конците? Някой, който да манипулира действията ти? Да те кара да виждаш неща, които може би изобщо не съществуват?
Тя бързо записа информацията от екрана на телефона върху бележката за отдаване под наем, която висеше от огледалото за обратно виждане.
Спортна зала САЛК, утре вечер в 18:30.
Беше по-рано, отколкото си беше мислила. Но всъщност беше добре да приключи с това възможно най-бързо. Тя сгъна бележката и я напъха в джоба на дънките си, после се завърна към наблюдението.
Часът наближаваше девет и половина. Червенокосият мъж беше вътре повече от час, но тя все още не бе мярнала нито Хенке, нито Йон. Целият квартал изглеждаше точно толкова по йостермалмски сънлив, колкото и се предполагаше по това време, но все пак тя не можеше да се отърве от чувството, че по някакъв начин Хенке беше в беда.
Елрой се наведе над него и за миг допря стартовите кабели един в друг току пред носа му. Между тях изпращя малка, синя светкавица и HP изви тяло, за да отмести лицето си.
Филип не се беше вързал на историята му, което може би не беше изненадващо. Самият той не знаеше точно защо беше започнал работа в ArgosEye.
Откъде всъщност му бе дошла идеята?
— Еее, какво избираш? — промърмори Елрой и повтори номера с кабелите пред носа му.
Още една синя светкавица, този път по-голяма. После още една.
BLINK.
Приумици…
BLINK.
Неща, които не съществуват…
BLINK.
Един
BLINK
сън?
Елрой защипа клема за едната ноздра на HP и така прекъсна скрийншотите в главата му. Металът беше леденостуден и действаше почти като упойка срещу болката в кожата. После мъжът премести пресилено бавно другата клема в посока към първата.
HP изви тяло, завъртя бясно глава, но всичко, което постигна, бе да си спечели няколко секунди отсрочка.
Fuck, fuck, FUCK!
Елрой притисна гърдите му с коляно, приклещи го здраво към леглото и размаха свободната клема към лицето му.
Червена.
Това означаваше, че синята вече беше намясто.
Значи този път нямаше да решава сам.
И двете хапчета наведнъж.
Отвори уста и гълтай…
Клемата приближаваше до лицето му. Нямаше голям избор… Нападаш или отпадаш?
Червено или синьо?
Клемата беше почти до него.
5
4
3
2…
— Гураб Ал-Баин! — изрева той точно преди клемите да се срещнат, след което всичко почерня.
29. I’m out!
Гласове.
Разтревожени.
— … чу ли какво каза?
— Гураб Ал-Баин?
— … никога не сме чували за такава група…
— … международни връзки…
— Това може да застраши цялата операция…
— Ще отложим срещата с няколко часа, докато научим повече. Връщам се след няколко минути…
Той умишлено задържа очите си затворени, докато направи бърза проверка на функциите. Зрение, слух, ръце и крака изглеждаха що-годе ок. Чаталът му трябваше да е един голям център на болка, но мозъкът му по някое време изглежда беше решил чисто и просто да прекъсне връзката със слабините, защото не усещаше почти нищо.
Чу външната врата да се затваря, последвана от стъпки, които се върнаха към спалнята. Но този път звуците като че ли идваха само от един човек и той открехна едното си око, за да потвърди теорията си.
Съвсем вярно, Елрой беше застанал на стража, докато шефът беше отишъл да провери новата притеснителна информация. Няколко минути от най-добрия му умиращ лебед92 явно свършиха работа, защото той чу стъпки в хола, а после шуртене от кранчето в кухнята.
Отвори предпазливо очи.
Стаята беше празна.
Копринените панделки около ръцете му, които още преди бяха започнали да дават признаци, че се разхлабват, не бяха издържали на конвулсиите и му трябваха само няколко секунди, за да освободи едната си ръка. Тази от момичетата скаути, която се бе заела с ръцете му, трябваше да върне значката си за правене на възли, защото той успя да освободи другата си ръка още по-бързо, но лентите около краката му бяха доста по-здраво вързани.
92
„Умиращият лебед“, балет от 1905 г. по музиката на Камий Сен-Санс и с хореография от Михаил Фокин. — Б.пр.