— Изглежда днес следобед си настроен по-песимистично, отколкото обикновено — подхвърли той.
— Не съм първият, който изпада в тоя вид песимизъм — рече Анди, — макар че моето разочарование идва от малко по-различна гледна точка. Преди няколко години имаше школа от мислители, които изтъкваха същия аргумент. Това ставаше по времето, когато изследователите на космоса бяха убедени, че ние съществуваме в една ограничена вселена. В момента тази гледна точка на космолозите не е вече така твърда. Точно сега ние не сме решили в какъв вид вселена се намираме. Тя може да е ограничена, може и да е безкрайна, никой действително не знае. Всичко зависи от количеството материя във вселената и оценката на това количество се различава значително от година на година, ако не от месец на месец. Но това не потвърждава нито едното, нито другото. По едно време преди няколко години, когато убеждението за ограничената вселена още съществуваше, теорията беше научно знание, основано на ограничената вселена, и трябваше сама по себе си да е ограничена. Това ще рече, че някъде съществува граница на вселената и следователно граница на познанието. Само че има още много да се изучава и след като изучим това много, стигаме до края. Ако знанията се развиват и натрупват, като се удвояват на всеки петнайсет години, както беше изчислено някога, твърди се, че няма да мине много време, може би няколко столетия, и ще стигнем до точката, в която лимитиращите фактори на ограничената вселена ще спрат всяко по-нататъшно натрупване на знания. Хората от това време, които поддържат тази гледна точка, ще отидат до там, че ще построят експоненциални криви, с които ще заявят открито в коя точка научните и технологични знания окончателно ще стигнат до своя край.
— Но ти каза — намеси се Лансинг, — че ограничената вселена вече не е доказан факт и че тя може да е безкрайна.
— Ти изпускаш главното — изръмжа Анди. — Аз не говоря за ограничеността или безкрайността на вселената, просто я използвам като пример да отхвърля обвинението ти към мен в песимизъм. Опитах се само да ти обясня, че в друго положение е имало други хора, които са надигали собствените си гласове на песимизъм. Вече казах в самото начало, че ще бъдем благословени, ако ни връхлети някакво катастрофално събитие, което ще причини промяна в мисленето ни и ще ни принуди да търсим друг начин на живот. Ние тичаме в задънена улица, нещо повече, ние се търкаляме стремително към пълен крах. Когато стигнем края, ще тръгнем да се измъкваме. После ще запълзим назад по тази задънена улица и ще се питаме дали няма по-добър начин да правим същото. Моето мнение е, че сега, преди да се сгромолясаме на дъното, трябва да спрем веднага и да си зададем този въпрос.
Анди продължи да ръмжи, но Лансинг беше изключил ръмженето и сега чуваше само продължително мърморене без думи.
И това е човекът, на който щях да предложа пътешествие през почивните дни, помисли си Лансинг. Ако му беше предложил, Анди щеше да приеме, защото през този уикенд жена му беше на гости в Мичиган при родителите си. На това пътешествие най-вероятно нямаше да задържи потока от думи и аргументи, той щеше да се разприказва, да го хвърли в потока, с който сега го заливаше. Щеше да дърдори безкрайно, неговите приказки никога не свършваха. На излет обикновеният човек се наслаждава поне на тишината и спокойствието, но случаят с Анди беше съвсем различен. За Анди не съществуваха такива неща като тишина и спокойствие — имаше само сърдити мисли.
Лансинг помисли и за това, че може да покани Алис Андерсън да прекара почивните дни с него, но се отказа и от тази мисъл. При последните му срещи с нея той като че откри в очите й блясъка на брачно очакване и когато това му дойдеше на ум, изглеждаше толкова катастрофално, колкото безкрайното дърдорене на Анди. Тогава да ги отпиша и двамата, помисли той. Още можеше да подкара към хълмовете. Или пък можеше да остане в своя апартамент с огъня, музиката и книгата. Освен това сигурно имаше и много други начини да се наслади на почивните дни. Той отново допусна до съзнанието си думите на Анди.