— Уверявам ви — произнесе машината, — че няма нужда да ми казвате. Аз вече ви познавам. С тези думи машината затрака, угасна и замлъкна.
Лансинг тръгна и ритна машината. Не точно тази машина, а всички други машини, които дълги години му гълтаха по четвърт долар и после му се присмиваха.
Машината му върна ритника и го уцели в глезена. Той не видя как го ритна, но тя действително го направи. Той отстъпи назад от нея. Тя продължаваше да стои тъмна и мълчалива.
Лансинг се обърна и излезе накуцвайки от стаята.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Когато се прибра вкъщи, Лансинг си наля пиене и седна до прозореца да погледа гаснещия ден. Цялата тая работа, убеждаваше се той, беше смешна. Това не можеше да се случи и въпреки това той знаеше, че стана точно така. За потвърждение той пъхна ръка в, джоба си и подрънка с двата сребърни долара. Бяха изминали години от времето, когато имаше сребърен долар, дори да вземеше само единия от тях. Той ги извади от джоба си и ги разгледа. И двете монети бяха сечени отдавна, много преди всяка една от тях с ценното количество сребро да бъде разграбена от спекуланти и нумизмати. Двата ключа, закачени за пластмасовия ключодържател, лежаха на масата, където ги беше захвърлил. Той посегна да ги вземе, но отдръпна ръка, без да ги докосне.
Седнал спокойно, с пиене в ръка, чийто вкус не усещаше, той отново прехвърли в паметта си всичко и се учуди като разбра, че се чувства малко омърсен и засрамен, сякаш беше направил някаква глупост. Опита се да си обясни защо изпитва такова чувство и откри, че няма друга причина освен това, че влизането в стаята до Ратскелер не беше съвсем нормална постъпка. През целия си живот не беше се прокрадвал така, пък и този път не го направи, поне физически, ала с отварянето на вратата към тази забранена складова стая той изпита чувството, че се е промъкнал, че е постъпил по начин, който накърнява достойнството на неговото положение като член на факултетския съвет в малък, но добре уреден и в някои отношения забележителен колеж.
Но това, помисли си, не беше всичко. Фактът на промъкването и чувството, че е пооцапан не изчерпваше станалото. Като прехвърли в главата си събитията той разбра, че държеше далеч от собственото си съзнание някои подробности. Имаше нещо, което не искаше да забележи, пред лицето на което му се щеше да изчезне вдън земя. Онова, което си налагаше да приеме, беше мисълта, че вече му се е случвало нещо подобно, макар и не съвсем същото. Ако това беше просто шега, ако беше инфантилна студентска лудория, тя нямаше да отиде по-далеч от вмъкването в стаята и откриването на игралния автомат. Ала машината беше разговаряла с него, макар че това при добра подготовка можеше да стане много добре с помощта на магнетофонна лента, която се включва с натискането на лоста.
Всъщност не би могло да стане така. Не само, че машината говореше с него, той също й говореше, беше завързал разговор с нея. Нито един студент не можеше да направи магнетофонна лента, която да води логичен разговор, а разговорът беше логичен: той зададе въпроси и машината му отговори, тя му даде заплетени указания.
Не си измисляше станалото, то не беше някаква студентска щуротия. Машината даже му върна ритника, когато той я срита. Глезенът още го болеше, макар вече да не куцаше. Но ако това не беше лудория, колкото и хитро да е скроено, тогава, за бога, какво беше всъщност?
Той вдигна чашата и изпи уискито до дъно — нещо, което никога не беше правил. Понякога си, посръбваше уиски, но не го изпиваше докрай по една проста причина: не понасяше много алкохола.
Стана от стола и се заразхожда напред-назад из стаята. Движението изглеждаше безцелно, то не му помагаше да мисли. Остави празната чаша на бюфета, върна се пак към стола и седна на него.
Е, добре, каза си, трябва да спра играта, да прекратя тая работа с опитите да защитя себе си, трябва да допусна мисълта, че не допускам мисълта да изглеждам като глупак. Трябва да тръгна от върха и да стигна до дъното на тая история.
Тя започна със студента Джексън. Нищо от последвалите събития нямаше да се случи, ако не беше Джексън. А преди това, даже още по-рано, беше писмената работа на Джексън — една силна, необикновено добре изпипана творба, особено за студент като Джексън, ако не бяха цитирани използваните източници. Цитирането на тези източници го накара да напише бележката и да я пусне в пощенската кутия на Джексън. А може би във всички случаи щеше да извика тоя младеж по косвените улики на човека, който му е помогнал да напише такава чудесна работа? За миг Лансинг си помисли за това и реши, че най-вероятно нямаше да го направи. Ако Джексън искаше да измами някого, това не беше Лансинг. Джексън нямаше да направи нищо друго, освен да измами себе си. Даже и да беше го извикал по тази причина, срещата им щеше да се превърне в неприятен и гибелен сблъсък, защото на тоя свят няма начин да докажеш измамата.