Цяла книга би била необходима, за да се изобрази по-добре любовта на една девойка, примирена с мнението на обществото, че е грозна, която същевременно чувствува в себе си непреодолимия чар на дълбоките чувства. Колко яростна ревност при вида на щастието, жестоки желания за мъст срещу съперницата, отнела някой поглед, колко вълнения и страхове, неизвестни на по-голямата част от жените — а ако описанието бъде по-кратко, всичко това ще пострада, защото ще бъде съвсем бегло загатнато. Съмнението, което е тъй драматично в любовта, би било тайната на задълбочения анализ, който би проследил най-внимателно и подробностите. Чрез него някои отново биха открили изгубената, но не и забравена поезия на своите първи трепети: онези възвишени екзалтации в дълбочините на сърцето, които лицето не издава никога; онзи страх, че няма да бъдеш разбран и онази безгранична радост, че са те разбрали; онези колебания на душата, която се отдръпва и се затваря в себе си и онези магнетични отблясъци, които придават на очите неизброими отсенки; онези намерения за самоубийство, предизвикани от една дума и разпръснати от интонацията на нечий глас, свидетелствуваща за постоянството на чувството, в което човек се е съмнявал; онези трепетни погледи, прикриващи ужасни волности; внезапните подтици да се говори и действува, подтиснати от собственото си буйство; интимното красноречие, което се състои от изречения без остроумие, но произнесени с развълнуван глас; тайнствените последици от онази първична чистота на душата и от онова божествено качество да се пази тайна, които подтикват към щедрост в полумрака и придават чудесен вкус на неподозираните отдавания; най-сетне всички прелести на младата любов и слабостите на нейното могъщество.
Госпожица Жозефин де Темнинк беше кокетка поради великодушието си. Чувството за привидните й недостатъци я правеше тъй недостъпна, колкото би била и най-голямата красавица. Страхът, че някой ден ще я намерят грозна, пробуждаше гордостта й, унищожаваше нейното самочувствие, даваше й смелост да запазва дълбоко в сърцето си онези първи блаженства, които другите жени обичат да изваждат на показ чрез държането си, като ги превръщат в своя горда украса. Колкото повече любовта я тласкаше към Балтазар, толкова по-малко смееше да му изрази своите чувства. Жестът, погледът, отговорът или искането, които у някоя хубавица представляват ласкателство за мъжа, за нея биха се превърнали в унизителни хитрувания. Красавицата може спокойно да бъде такава, каквато е, светът винаги й прощава някоя глупост или несръчност; докато само един поглед може да смрази най-чудесното изречение върху устните на грозната жена, да смути погледа й, да засили неловкостта на движенията й, да я постави в затруднение. Тя знае, че само на нея не е позволено да прави грешки, всеки й отрича способността да ги поправя, пък и никой не й създава възможности за това. Необходимостта да бъде всеки миг съвършена, заплашва да пресуши способностите, да парализира тяхното проявление. Такава жена може да живее само в атмосфера на ангелска снизходителност. Но къде са сърцата, чиято снизходителност не е помрачена от горчиво и нараняващо съжаление? Тези мисли, към които бе привикнала благодарение ужасяващата учтивост на света, това уважение, по-жестоко от обида, което подсилва нещастието, като го посочва, всичко това подтискаше госпожица де Темнинк, причиняваше й постоянно притеснение, което задържаше в дълбочините на сърцето й най-прекрасните впечатления и придаваше студенина на нейното държание, на нейните думи, на нейния поглед. Тя беше влюбена скритом, не се осмеляваше да бъде красноречива или красива, освен когато останеше сама. Нещастна на дневна светлина, тя би била възхитителна, ако би й било позволено да живее само нощем. Често, за да подложи на изпитание тази любов и с опасност да я загуби, тя пренебрегваше украсата, с която би могла отчасти да заличи своите недостатъци. Очите й на испанка блясваха, когато забележеше, че Балтазар я харесва, без да е полагала грижи за външността си. Обаче мнителността разваляше за нея редките мигове, по време на които се осмеляваше да се отдаде на щастието. Веднага почваше да се пита дали Клаес не иска брак с нея, за да има робиня в къщата си, дали той няма някакви скрити недостатъци, принуждаващи го да се задоволи с една бедна и непривлекателна девойка. Тези непрестанни тревоги придаваха понякога изключителна цена на часовете, когато вярваше в трайността и искреността на онази любов, която щеше да й даде отплата за всичко. Тя предизвикваше деликатни разговори, преувеличавайки грозотата си, за да проникне до дъно в мислите на своя любим. Тогава изтръгваше от Балтазар не особено ласкателни истини; но й харесваше неговото смущение, когато го докарваше до думите, че достойното за обич у една жена е преди всичко красивата душа и предаността, която създава трайно щастие, че след няколко години брачен живот и най-очарователната жена е за своя съпруг равнозначна с най-грозната. След като си послужваше с всичко вярно от парадоксите, намаляващи стойността на красотата, Балтазар забелязваше нелюбезността на своите уверения. Тогава той разкриваше цялата доброта на сърцето си в деликатността на излиянията, чрез които успяваше да внуши на госпожица де Темнинк, че тя е съвършена за него. Предаността, която може би е върхът на любовта у жените, не закъсня да се прояви в тази девойка, невярваща, че ще бъде вечно обичана; обаче изгледите за борба, при която чувството трябваше да вземе връх над хубостта, я привлякоха; при това тя намираше, че е възвишено да се отдаде, без да вярва в любовта; най-сетне щастието, колкото и краткотрайно да се окажеше, щеше да й струва твърде скъпо, за да се отказва от него. Несигурността и душевните борби, придавайки чар и неочакваност на страстта у това възвишено същество, разпалваха у Балтазар почти рицарска любов.