— О, Балтазар, защо не можеше да разпръснеш тревогите от живота на всички ни така, както с гласа си прогонваш скръбта от сърцето ми? Най-сетне виждам, ти си същият.
— За какви тревоги говориш, скъпа?
— Ами че ние сме разорени!
— Разорени ли?
Той се усмихна, погали нейната ръка, задържайки я в дланите си, и каза с нежен глас, с какъвто отдавна не бе говорил:
— Ала утре, ангел мой, ние ще имаме несметно богатство. Вчера, докато издирвах много по-важни тайни, струва ми се, че намерих средството за кристализация на въглерода, субстанцията на диаманта… О, скъпа моя, след няколко дни ти ще простиш увлечението ми! Изглежда, че съм разсеян понякога. Как те стреснах преди малко! Бъди снизходителна към мъжа, който никога не престава да мисли за тебе, чиито занимания са изпълнени с тебе, с нас…
— Стига, стига! — каза тя. — Нека да поговорим за това довечера. Измъчвах се от прекомерна скръб, сега радостта ми е прекомерна.
Тя не очакваше да види отново по това лице тъй нежно чувство към себе си, да чуе този глас тъй ласкав като някога, да намери всичко, което смяташе загубено.
— Довечера — повтори той, — добре, ще поговорим. Ако се увлека в размисъл, припомни ми това обещание. Довечера искам да изоставя моите изчисления, моите усилия — искам да се отдам на семейната радост, на обичта, защото, Пепита, тя ми е необходима, жадувам за нея!
— Ще ми кажеш ли какво търсиш, Балтазар?
— Но, маяка моя, ти нищо няма да разбереш.
— Мислиш ли?… А ето, че от близо четири месеца насам аз изучавам химията, за да мога да разговарям с теб. Четох Фуркроа, Лавоазие, Шаптал, Ноле, Руел, Бертоле, Гей-Люсак, Спаланцани, Льовенхук, Галвани, Волта — изобщо всички книги, свързани с науката, която обожаваш. Спокойно можеш да ми разкажеш тайните си.
— О, ти си ангел — провикна се Балтазар, като се хвърли в краката на жена си, просълзен от умиление, при което тя потръпна, — ние ще се разбираме във всичко!
— Бих се хвърлила в огъня на ада, който разпалва твоите пещи, за да чуя тези думи от теб и да те видя такъв.
Дочувайки стъпките на дъщеря си в преддверието, тя избърза натам.
— Какво има, Маргерит?
— Мила мамо, господин Пиеркен дойде. Ако остане за вечеря, ще трябва нова покривка, а ти забрави да дадеш сутринта…
Госпожа Клаес извади от джоба си снопче малки ключове, подаде ги на дъщеря си, посочи шкафовете от рядко дърво, които украсяваха помещението, и каза:
— Вземи ей там отдясно… Понеже моят мил Балтазар се връща днес при мен, върни ми го цял-целеничък — добави тя, след като се върна в стаята, а лицето й придоби израз на нежна дяволитост. — Мили, прибери се и ми направи удоволствието да се облечеш, Пиеркен ще вечеря с нас. Хайде, хвърли тези изпокъсани дрехи! Я виж какви петна! Нали от солна или от сярна киселина е жълтото около тези дупки? Иди да се подмладиш, ще ти пратя Мюлкиние, щом си сменя роклята.
Балтазар поиска да мине в своята стая през общата врата, но беше забравил, че тя е заключена отвътре. Излезе през преддверието.
— Маргерит, остави всичко на креслото и ела да ме облечеш, не искам Марта — каза госпожа Клаес на дъщеря си.
Балтазар хвана с две ръце Маргерит, извърна я радостно към себе си и каза:
— Добър ден, мое дете! Колко си хубава днес с тази муселинена рокля и с този розов колан!
После я целуна по челото и_стисна ръката й.
— Мамо, татко ме целуна! — провикна се Маргерит, влизайки при майка си. — Той изглежда много радостен, много щастлив!
— Мое дете, баща ти е велик човек; от три години вече той работи за славата и за богатството на своето семейство и вярва, че е достигнал целта на своите търсения. Днешният ден трябва да бъде празник за всички ни…
— Мила мамо, на прислужниците също им беше тъжно, като го виждаха все навъсен, тъй че няма да бъдем сами в радостта си… О, сложи си друг колан, този е извехтял.
— Добре, но да побързаме, искам да поговоря с Пиеркен. Къде е той?
— В дневната, забавлява се с Жан.
— А Габриел и Фелиси?
— Чувам ги из градината.
— Хубаво, слез бързо; пази да не късат лалета! Баща ти още не ги е виждал тази година и днес може би ще поиска да им се порадва, след като се нахраним. Кажи на Мюлкиние да занесе на баща ти всичко необходимо, за да се приготви.
Когато Маргерит излезе, госпожа Клаес погледна към децата през един от прозорците на стаята си, които бяха с изглед към градината. Видя ги да разглеждат едно насекомо.
— Бъдете послушни, милички! — каза им тя, повдигайки подвижната част от стъклата, която остави отворена, за да се проветри стаята.
После леко почука на общата врата, за да е сигурна, че мъжът й не се е задълбочил в нещо. Той отвори и тя му каза радостно, виждайки го, че се преоблича: