— Добър ден, Пиеркен — каза Балтазар Клаес.
Станал отново баща и съпруг, химикът взе най-малкото си дете от скута на жена си, вдигна го във въздуха, свали го надолу и повтори същото няколко пъти.
— Вижте малкия! — обърна се той към нотариуса. — Като гледате това сладко същество, не ви ли се иска да се ожените? Повярвайте ми, драги, семейните радости дават утеха за всичко.
— Б-р-р! — избръмчаваше той, повдигайки Жан. — Бум! — се провикваше, като го слагаше на земята. — Б-р-р! Бум!
Детето гръмко се смееше, като се усещаше ту близо до тавана, ту върху паркета. Майката извърна очи, за да не издаде вълнението си. Причината — една наглед тъй обикновена игра — за нея представляваше същинска домашна революция.
— Я да видим как ходиш — каза Балтазар, оставяйки сина си на пода, и седна в едно близко кресло.
Детето изтича към баща си, привлечено от блясъка на златните копчета, които пристягаха панталона над ботушите.
— Ти си миличко — продължи бащата, като го целуна. — Ти си истински Клаес, ти вървиш право напред! А ти, Габриел, кажи как е отец Морийон? — обърна се той към големия си син, като подръпна ухото му. — Бориш ли се успешно със съчиненията, с преводите? Справяш ли се с математиката?
После Балтазар стана, приближи се към Пиеркен и му каза с обичайната си приятелска любезност:
— Драги мой, може би искате да ме питате за нещо?
Той го взе под ръка и го поведе към градината, като добави:
— Елате да видите моите лалета…
Госпожа Клаес изгледа мъжа си, докато излизаше, и не можа да сдържи радостта си, че го вижда тъй подмладен, тъй приветлив, тъй верен на себе си; тя стана, прегърна през кръста дъщеря си и я целуна, казвайки:
— Мила Маргерит, скъпо мое дете, днес те обичам още повече.
— Отдавна не бях виждала татко толкова мил — отвърна дъщерята.
Льомюлкиние влезе, за да съобщи, че вечерята е поднесена. За да изпревари Пиеркен, госпожа Клаес хвана под ръка Балтазар и цялото семейство мина в трапезарията.
Таванът на тази стая беше от открити греди, но те бяха украсени и боите им биваха измивани и освежавани всяка година. Тук имаше високи етажерки от дъб, върху чиито рафтове се виждаха най-чудновати образци на наследствена покъщнина. Стените им бяха облицовани с виолетова коприна, върху която със златни нишки бяха изобразени ловни сцени. Над етажерките, тук и там блестяха грижливо подредени пера от чудновати птици и редки раковини. Столовете не бяха сменявани от началото на шестнадесетия век. Те имаха онази четвъртита форма, усукани колонки и малки облегала, украсени от плат с ресни, чиято мода е била тъй разпространена, че Рафаел я е изобразил в своята картина, наречена „Богородица със стол“. Дървото им беше станало черно, но позлатените гвоздеи блестяха като нови, а тапицировката, грижливо подновена, имаше великолепен червен цвят. Фландрия оживяваше тук изцяло заедно със своите испански нововъведения. По масата гарафите и стъклата имаха онзи почтен вид, който им придаваше закръглеността на античната извивка. Чашите бяха наистина онези старинни високи чаши със столчета, които личат по всички картини на холандската или фламандската школа. Керамичните съдове, украсени с цветни фигури по начина на Бернар Палеси, бяха излезли от английската фабрика Уиджууд. Приборите бяха от масивно сребро, плътни и тежки, истински семейни прибори. Отделните парчета се различаваха по изработка, по мода, по форма, като свидетелствуваха за началото на благосъстоянието и за постепенното забогатяване на семейство Клаес. Кърпите имаха ресни — чисто испанска мода. Що се отнася до покривката, всеки може да си представи, че у Клаес притежаването на великолепна покривка бе въпрос на чест. Всичко това бе предназначено за всекидневна употреба от семейството. Предната къща, където се чествуваха празниците, имаше свой собствен лукс. Неговите чудеса, запазени за по-особени случаи, създаваха онази тържественост, която съществува само когато вещите са, тъй да се каже, извадени от обичайната си употреба. В задната къща всичко бе проникнато от патриархална непосредственост. Най-сетне — очарователна подробност — една асма се спускаше отвън покрай прозорците, които бяха обградени от лозови листа.
— Вие оставате верни на традициите, госпожо — каза Пиеркен, получавайки чиния с онази супа с мащерка, в която фламандските или холандски готвачки слагат малки топчета от мляно месо, и галета — ето неделната супа, която са ядели нашите бащи! Само у вас и у чичо ми Де Ракетс може да се намери тази супа, която е историческа за Нидерландия… О, извинете, старият господин Саварон дьо Саварюс също с гордост я предлага на гостите си в Турие; но навсякъде другаде стара Фландрия си отива. Сега мебелите се правят еднотипни, навсякъде ще видиш каски, щитове, копия и брадви. Всеки преустройва къщата си, продава старите си мебели, претопява своите прибори, замества ги със севърски порцелан, който не струва нито колкото стария саксонски, нито колкото китайския. О, аз съм фламандец в душата си. Затова сърцето ми се къса, като виждам как медникарите купуват срещу стойността на дървото или на метала, нашите хубави мебели, инкрустирани с мед или калай. Но изглежда, че обществото си променя кожата. Дори и майсторството в изкуството се губи! Когато всичко трябва да се направи бързо, нищо не може да се изработи съвестно. При последното ми пътуване до Париж ме заведоха да видя картините, изложени в Лувър. Честна дума, нищо не представляват тия платна, лишени от въздух и дълбочина, в които художниците се боят да сложат цветове. А пък разправят, че искали да надминат нашата стара школа… Как не!…